Клайв Къслър - Навигаторът

– Приятни сънища, скъпа. Съжалявам, че смутих покоя ти.

Хвърли последен скръбен поглед на гробницата и тръгна обратно към входа на шахтата. Провря се със сумтене през теснината и измъкна покритото си с прах тяло от дупката в горещия трийсет и осем градуса въздух. Панталонът му беше съдран, а коленете и лактите му бяха издраскани и кървяха.

На мургавото лице на бедуина се изписа очакване.

– Билкис 1? – попита той. – По-скоро разбити надежди. 2– отговори с гръмък смях Антъни Саксън.

Лицето на бедуина помръкна.

– Не царица?

Саксън си спомни портрета на саркофага.

– Може би принцеса. Но не и моята царица. Не и Савската.

От подножието на хълма се разнесе бибиткане на автомобил. Eдър мъж, застанал до очукан стар лендроувър с едната си ръка натискаше клаксона, а другата размахваше във въздуха. Саксън му помаха в отговор, нахлузи робата и тюрбана и се заспуска по нанадолнището. Човекът, който надуваше клаксона на почистения с пясъчна струя автомобил, беше арабин с аристократичен вид. Горната му устна бе скрита от пищни мустаци.

– Какво има, Мохамед? – попита Саксън.

– Време да тръгва! – заяви арабинът. – Идва лоши хора.

Той посочи с цевта на автомат „Калашников” към една точка на около километър от тях. Някакво превозно средство приближаваше и вдигаше облаци прах.

– Откъде знаеш, че са лоши хора? – попита Саксън.

– Всички тук лоши хора – обясни арабинът с усмивка, която разкри златните му зъби. Без да добави нито дума повече, той седна зад волана и запали двигателя.

Саксън се бе научил да уважава умението на Мохамед да го опазва жив в рядконаселените провинции на Йемен, където ситуацията напомняше на Дивия запад. Като че ли всеки племенен вожд си имаше лична армия от бандити и таеше в сърцето си помисли за грабежи и убийства.

Саксън седна на мястото до шофьора. Бедуинът се наблъска отзад. Мохамед даде газ. Под гумите на лендроувъра се разлетяха пръст и пясък. Докато превключваше предавките, шофьорът някак си успяваше и да направлява автомобила, и да стиска оръжието.

Не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане. След няколко минути потупа таблото, сякаш беше шията на верен кон.

– Добре сме – оповести той и се ухили широко. – Намери твоята царица?

Саксън му разказа за саркофага и за мумията на младото момиче.

Мохамед посочи с палец към бедуина на задната седалка.

– Казах ти. Тоя камилски син и селото му са мошеници. Всички до един!

Бедуинът си помисли, че го хвалят, и на лицето му цъфна беззъба усмивка.

Саксън въздъхна и погледна към голата местност наоколо. Местата се променяха, но ситуацията беше винаги една и съща: някой местен измамник му казваше развълнувано, че царицата, която търси, е буквално под носа му. След пълзене, от което косата на човек настръхваше, Саксън се озоваваше в древен некропол, който прадедите на измамника бяха ограбили преди стотици години. Не можеше да си спомни с колко точно мумии се е сблъскал. По време на тези начинания беше срещнал някои много симпатични хора. Жалко, че всички бяха мъртви.

Саксън изрови от джоба на панталоните си няколко риала. Подаде монетите на бедуина, който много се зарадва, и отклони предложението му да му покаже още една мъртва царица.

Мохамед остави бедуина до лагер от няколко палатки сред пустинята, а после продължи към древния град Мариб. Саксън беше отседнал в хотел „Градината на двата рая”. Той помоли Мохамед да дойде в хотела на сутринта, за да обмислят следващите си стъпки.

После си взе горещ душ, сложи си риза и дълги памучни спортни панталони и слезе в салона. Устата му гореше така, сякаш бе погълнал половин кило пустинен пясък. Седна на бара и си поръча мартини „Бомбай Сапфир”. Стипчивата сладост на напитката най-после отми песъчинките от гърлото му.

Побъбри си с двама служители от една тексаска петролна компания. Второто мартини повдигна духа и настроението му, докато единият от събеседниците му не го попита какво прави в Мариб.

Саксън можеше да отговори, че това е последната част от обреченото му начинание да открие легендарната Савска царица сред руините на древния Мариб – градът, за който твърдяха, че е родното ѝ място. Вместо това каза просто:

– Тук съм, за да опипам почвата.

Двамата служители се спогледаха озадачени, а после избухнаха в смях. Преди да се върнат в стаите си, почерпиха Саксън с трето мартини.

Саксън вече беше достигнал онова прекрасно състояние, в което алкохолните изпарения замъгляват разума, когато пиколото влезе мързеливо в бара и му подаде бележка, надраскана на бланка на хотела: