Клайв Къслър - Навигаторът

„Мисля, че мога да ви запозная с моряка. Ако все още искате да се срещнете с него, съобщете ми колкото се може по-скоро.”

Саксън примигна, за да се опита да изчисти мътилката пред очите си, и отново прочете бележката. Изпращаше я търсач на антики от Кайро на име Хасан. Бяха разговаряли с него по телефона, преди да дойде в Йемен. Надраска набързо отговор в долния край на бележката и я подаде на пиколото с бакшиш и инструкции да уреди нещата така, че на сутринта съобщението да замине. После си поръча първата от няколко канички силно черно кафе и се зае със задачата да изтрезнее колкото се може по-бързо.

1В ислямската традиция – името на Савската царица – Б. пр.

2Игра на думи: на английски bilk означава „разбиване на надежди” – Б. пр.

Дзавала вече бе приготвил багажа си, когато Остин мина да го вземе от дома му в Александрия, Вирджиния, бивша библиотека, която Дзавала бе превърнал в ергенска бърлога с югозападен привкус. Двамата мъже се качиха на един от ранните полети на „Еър Канада” и самолетът им, след кратък престой в Монреал, късно следобед докосна настилката на летището в Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

Отидоха с такси до брега, където бе завързан дългият деветдесет метра „Лейф Ериксон”. Четири хиляди и шестстотинтонният кораб беше здрав, с подсилен корпус срещу неумолимия лед на Атлантика и бе сравнително нов, нямаше и пет години откакто бе пуснат на вода.

Капитанът Алфред Доуи знаеше кога пристига самолетът и ги очакваше на палубата. Докато Кърт и Джо се качваха по подвижното мостче, той ги поздрави и се представи.

Остин протегна ръка за ръкостискане, чиято цел сякаш бе да смаже костите на събеседника му.

– Благодаря, че ни приехте, капитан Доуи. Аз съм Кърт Остин, а това е моят колега Джо Дзавала. Ние сме вашите нови борци с айсбергите.

Доуи беше як мъж на петдесет и няколко години, който обичаше да се хвали, че се е родил в място с жалкото име Мизъри Коув 1, а семейството му било толкова тъпо, че още живеело там. В ясните му сини очи се таеше дяволитостта на ученик, а на червендалестите му бузи се появяваха трапчинки, когато се усмихнеше, което се случваше често. Доуи беше умел шкипер и имаше зад гърба си дългогодишен опит в управлението на кораби в своенравните води на северозападната част на Атлантическия океан. Често се беше сблъсквал с ясно различимите изследователски кораби на НАМПД с отличителния тюркоазен корпус и знаеше, че американската агенция е най-уважаваната организация за изследване и проучвания на океана в целия свят.

Когато Остин му се обади и го помоли да го ангажира за обиколка на айсбергите, капитанът се свърза със собствениците на кораба, за да получи разрешение да качи гости. Те му разрешиха и той се обади на Остин и му съобщи датата на потеглянето на кораба.

Капитанът беше получил от Остин биографиите на двама им с Дзавала и с нетърпение очакваше да се запознае с американците. Капитанът знаеше, че Остин се е дипломирал с магистърска степен от Вашингтонския университет, че е експерт по гмуркане и още няколко подводни специалности, както и че има богат опит в изваждането на потънали плавателни съдове от най-дълбоките части на океана. Дълго преди бившият директор на НАМПД Джеймс Сандекър да го убеди да напусне ЦРУ и да започне работа при тях, Остин бе работил на петролните сонди в Северно море, както и в компанията на баща си за изваждане на потънали плавателни съдове от океана.

Автобиографията на Дзавала съобщаваше, че е завършил с отличие колежа „Меритайм” в Ню Йорк и че е опитен пилот със стотици часове по, над и под водата, както и гениален инженер, експерт по проектиране и управление на подводни превозни средства.

Предвид впечатляващите биографии на двамата гости капитанът остана заинтригуван, когато се запозна лично с инженерите от НАМПД. Остин и Дзавала приличаха повече на джентълмени-авантюристи, отколкото на академиците, които бе очаквал. Приятните им маниери не можеха да прикрият суровостта, която бе полепнала по тях като ракообразно по дъното на кораб, както и дързостта, само отчасти прикрита от тънкото лустро на любезността.

Двамата американци бяха яки и здрави. Остин беше висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. По набитото му тяло нямаше и грам излишна тлъстина. С широките си рамене и силно телосложение мускулестият мъж с преждевременно посивяла, почти бяла коса приличаше на едноличен екип по разрушаване на сгради. Лицето му с изваяни черти бе силно загоряло от живота на открито, а океанските ветрове и слънцето бяха придали на кожата му метален блясък. Бръчици, образувани от смях, обграждаха интелигентни очи, които спокойно се взираха в света с изражение, което подсказваше, че каквото и да видят, няма да се изненадат.