Клайв Къслър - Навигаторът

Али беше корав, но не особено смел. Няколко секунди неистова болка се оказаха достатъчни, за да го убедят, че няма произведение на изкуството, което си струва да плати с живота си.

– Добре, добре, ще ти кажа! – изохка той и ядно изрече едно местоположение.

Мъжът спря да извива ръката му. Болката утихна. Ръката на Али се промъкна към камата в кобура на глезена му. Веднага щом се освободи, ще изкорми тоя мръсник като прасе.

Така и не успя да го направи. Мъжът хвана с другата си ръка гърлото на Али и пръстите му започнаха да се стягат. Коляното на мъжа се вдигна и се заби в основата на гърба на Али.

– Какво правиш? Мислех, че имаме сделка – едва успя да изрече Али.

Беше почти в безсъзнание, когато чу глухо щракване. Главата на Али се залюля на гърдите му като глава на парцалена кукла и той се свлече на пода.

Мъжът прекрачи все още потръпващото тяло и бутна настрана окачения на стената килим, който прикриваше задна врата на сградата. След секунди се скри в лабиринта от тесни улички.

Когато стигна до хотела си, беше почти призори. Той застана до прозореца и се загледа в дима, който се виеше над разрушения град. После се обади по сателитния си телефон.

Мелодичният глас на благодетеля му се отзова почти незабавно.

– Чаках да се обадиш, Адриано.

– Съжалявам, че се забавих, сър! Появиха се неочаквани трудности.

Адриано описа случилото се с Али с всички подробности. Ако излъжеше или се опиташе да преиначи истината, благодетелят му щеше да разбере.

– Много съм разочарован, Адриано!

– Знам, сър. Имах заповед да не допусна Навигатора да попадне в ръцете на друг човек. Това изглеждаше единственият начин.

– Бил си напълно прав, като си изпълнил заповедите. Много е важно ние първи да открием артефакта. Чакахме почти три хиляди години. Още малко време не е от значение.

Адриано въздъхна с облекчение. Беше обучен да не изпитва болка и страх, но знаеше каква е участта на хората, които си навличат гнева на благодетеля му.

– Искате ли да се опитам да го открия?

– Не. Ще се опитам да мина през международните канали. Там става прекалено опасно за теб.

– Уредих да напусна страната през Сирия.

– Добре – на другия край на линията последва пауза. – Тази жена, Карина Мечади, може да се окаже полезна.

– По какъв начин, сър?

– Ще видим, Адриано... Ще видим...

Връзката прекъсна.

Той грабна чантата и затвори вратата на хотелската стая зад гърба си. Имаше среща с един контрабандист на петрол, който беше обещал да го измъкне от Ирак. Съгласно все още актуалните заповеди да не оставя никакви следи от посещението си той, разбира се, щеше да изпрати човека при Аллах веднага щом премине границата.

Тази мисъл му достави удоволствие и той се усмихна.

Окръг Феърфакс, Вирджиния, в наши дни

По пътя зави червен корвет със смъкнат гюрук. От тонколоните гърмеше салса и колата приличаше на грамофон с колела от Тихуана. Корветът прелетя по алеята, която се виеше край къща във викториански стил и морави, които сякаш бяха косени с ножичка за маникюр.

Джо Дзавала паркира пред един дървен хангар за лодки с богати орнаменти, издигнат на брега на река Потомак. Тъкмо се канеше да слезе от шофьорското място, когато чу изстрел.

Като гениален проектант на подводни съдове за Националната агенция за подводно и морско дело, Дзавала рядко носеше със себе си нещо по-смъртоносно от лаптоп. Но годините, прекарани в Отдела за специални задачи на НАМПД, го бяха научили, че човек винаги трябва да е подготвен за всичко. Дзавала бръкна под седалката, пръстите му докоснаха един кобур и когато извади ръката си, в нея имаше пистолет „Валтер” ППК.

Той излезе от колата и заобиколи предпазливо хангара. Всеки ловец на елени би завидял на умението му да се движи безшумно. Притисна гръб към стената и се промъкна до ъгъла. После бързо се показа на открито. Държеше пистолета с две ръце, готов да порази всяка мишена.

На брега на реката с гръб към Дзавала стоеше широкоплещест мъж в жълтокафяви шорти и бяла тенис ка. В ръката си държеше пистолет и оглеждаше хартиена мишена, закована за едно дърво. Във въздуха се носеше облак пурпурен дим. Мъжът смъкна от главата си чифт антифони точно когато Дзавала стъпи върху едно клонче.

Мъжът се обърна рязко и видя как Дзавала се промъква зад ъгъла, стиснал пистолет в ръце.

Кърт Остин, шефът на Дзавала в Отдела за специални задачи на НАМПД, се ухили и попита: