Клайв Къслър - Навигаторът

Мечтата му за малко да се изпълни. Един ден удуши свой колега, който го подразни в някакъв дребен спор. Обвиниха го в убийство и го пратиха в затвора, докато вестниците не спираха да вдигат шум, че е син на бившия официален гаротер на Испания от времето, когато удушаването е било одобреният от държавата метод за екзекуция.

Един ден мъжът, който щеше да се превърне в негов благодетел, пристигна в затвора с кола с шофьор. Седна в килията и заговори:

– Имаш гордо и славно минало и те очаква велико бъдеще.

Младежът слушаше прехласнат, докато непознатият разказваше подробно за службата на семейството му на държавата. Мъжът знаеше, че баща му е останал без работа при премахването на гаротата през 1974 година. Той променил името си и се е оттеглил в малка ферма, където влачеха жалко и оскъдно съществуване и където баща му умря безпаричен и с разбито сърце, оставяйки вдовица и дете.

Благодетелят искаше младият мъж да работи за него. Затова подкупи надзирателите и съдията, срещна се със скърбящото семейство на убития и им даде повече пари, отколкото мъртвият можеше да спечели за сто живота, и обвиненията срещу младия мъж бяха свалени. Изпратиха го в частно училище, където научи няколко езика и а след това го обучиха на военно изкуство. Професионалните убийци, които го взеха под крилото си, бързо разбраха, че е надарен ученик. Скоро започнаха да го изпращат на индивидуални мисии за отстраняване на неудобни. Обаждаха му се по телефона, даваха му инструкции, той изпълняваше мисията, а швейцарската му банкова сметка набъбваше.

Преди да дойде в Багдад, беше убил някакъв свещеник-активист, който подклаждаше съпротива в една от мините на благодетеля му в Перу. Беше на път обратно към Испания, за да се срещне с благодетеля си, когато получи съобщение да влезе тайно в Ирак преди нахлуването на американците. Настани се в малък хотел и се свърза с необходимите хора.

С разочарование узна, че задачата му не е да убива, а да организира изнасянето на някакъв предмет от Багдадския музей. Ситуацията обаче имаше и своята хубава страна – можеше буквално от първия ред да наблюдава нашествието, както и смъртта, и унищожението, които то сееше.

Отново огледа картата и изсумтя доволно. Беше на минути от целта.

В града нямаше ток и в тъмнината Карина трудно откри ниската и широка бетонна сграда в старата част на Багдад. Беше идвала тук веднъж, но тогава беше ден и нямаше война. Сега прозорците бяха заковани с дъски и сградата приличаше на крепост. Тя застана пред дебелата дървена врата и се огледа. В далечината се чу пукот от престрелка.

Карина натисна тежката чугунена дръжка. Вратата беше отключена. Тя я бутна и влезе. Бледият пламък на маслени лампи осветяваше лицата на мъже, приведени над дъски за табла и чаши с чай. Гъстият задушлив дим на десетки цигари и наргилета почти не прикриваше миризмата на немити тела.

Тихото мърморене на мъжки гласове секна. Макар че повечето небръснати лица бяха скрити в сянка, Карина знаеше, че я гледат враждебни очи.

От един тъмен ъгъл се отделиха две сенки като влечуги, които изпълзяват от тресавище. Един от мъжете мина зад нея, затвори вратата и ѝ отряза всякакъв път за бягство. Другият се изправи лице в лице с нея и изръмжа на арабски:

– Ти коя си?

Дъхът му вонеше на тютюн и чесън. Карина успя да овладее гаденето и се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и три сантиметра.

– Кажи на Али, че Мечади го търси!

Женската власт обаче имаше граници при арабските мъже. Една ръка се сключи около врата на Карина и я стисна силно. Мъжът пред нея извади нож и го вдигна толкова близо до лявото ѝ око, че острият му връх се превърна в петно пред очите ѝ.

Карина изхриптя немощен вик за помощ.

Вратата се отвори с трясък. Ръката около врата ѝ се отпусна. На прага стоеше ефрейтор О`Лиъри, притиснал дулото на пушката си в главата на пазача до вратата. Морякът беше чул Карина по уоки-токито, настроено на същата честота като закаченото на колана ѝ.

От другата страна на улицата беше паркиран джип хъмви. Фаровете му светеха ярко и хората в чайната видяха ясно дългото дуло на картечницата М2, монтирана на покрива. Оръжието бе насочено към вратата. На улицата в позиция за атака стоеше отряд морски пехотинци.

Морякът не сваляше поглед от мъжа с ножа.

– Добре ли сте, госпожо?

– Да, благодаря – отговори тя и разтри врата си. – Добре съм.

– В краткия курс по арабски не ме научиха как да кажа на тоя тип, че ще му пръсна мозъка из цялата стая, ако приятелят му не хвърли ножа.