Клайв Къслър - Навигаторът

От устата на Карина изригна гневна тирада относно родителите, сексуалната ориентация и смелостта на вандалите причинили този хаос.

Вълните от неприличен и бърз италиански се плиснаха около главата на младия ефрейтор от военноморския флот на САЩ, който вървеше до нея с пушка М4 в ръце. Единствените италиански думи, които знаеше морякът, бяха „пеперони” и „пица”, но не му трябваше речник, за да разбере, че чува ругатни, с които би се гордял всеки хамалин с изкривен от работа гръб.

Непристойният език изглеждаше още по-удивителен, като се имаше предвид от чии уста идва. Карина беше една глава по-ниска от морския пехотинец. Беше стройна жена, но бойната униформа, която военните я накараха да облече, я правеше да изглежда по-дребна, а с бронираната жилетка приличаше на костенурка, която е прекалено малка за черупката си. Шлемът, който покриваше дългата ѝ черна коса, беше паднал толкова ниско над челото ѝ, че почти скриваше сините ѝ като метличина очи.

Карина забеляза удивената усмивка на моряка, изчерви се и спря тирадата си.

– Извинете...

– Няма нищо, госпожо – успокои я ефрейторът. – Ако някога решите да станете инструктор по строева подготовка, Военноморските сили ще ви приемат с радост.

Червенината изчезна от мургавото лице на Карина. Пълните устни, които бяха създадени не за ругатни, а за съблазняване, се извиха в широка усмивка, която разкри съвършени бели зъби. Сега, когато вече не говореше разпалено, гласът ѝ звучеше тихо и спокойно. С лек акцент тя каза:

– Благодаря за предложението, ефрейтор О`Лиъри – и отново погледна към опустошението в краката си. – Както виждате, много се вълнувам, когато видя нещо такова.

– Не ви виня, че побесняхте… – бузите на моряка пламнаха и той отклони погледа си. – Извинете! Че се ядосахте, госпожо. Това е адска бъркотия.

Елитната Републиканска гвардия на Саддам Хюсеин беше организирала защитна позиция върху единайсетте акра на музейния комплекс в сърцето на Багдад на западния бряг на река Тигър. Иракските войници се бяха разбягали, за да си спасят живота и музеят беше останал незащитен в продължение на трийсет и шест часа. Из комплекса бяха вилнели стотици грабители, преди най-накрая да ги прогонят.

Членовете на Републиканската гвардия бяха съблекли униформите си и бяха изгорили цели купища лични карти в бързането си да заживеят като цивилни. В последен жест на съпротива някой бе написал на една от стените в двора

„СМЪРТ НА ВСИЧКИ АМЕРИКАНЦИ!”

– Вече видяхме всичко, което трябваше да видим тук – сви устни Карина.

Следвана на няколко крачки от ефрейтор О`Лиъри, тя излезе от кабинетите. Тежката ѝ походка не беше само заради армейските ботуши. Усещаше как я притиска чувство на страх при мисълта за това, което щеше да намери – или нямаше да намери, в галерията, където в над петстотин витрини бяха изложени най-ценните експонати на музея.

Докато вървеше по дългия централен коридор, опасенията ѝ нараснаха. Няколко саркофага бяха отворени, видя и статуи с отсечени глави.

Карина влезе в първата галерия и замря, без да може да си поеме дъх. Заброди като умопомрачена из залата – сякаш огромна прахосмукачка бе минала през всички витрини.

Доскоро тук имаше артефакти от Вавилон. Над един от счупените шкафове се бе навел пълен мъж на средна възраст. До него стоеше млад иракчанин, който при влизането им вдигна автомат „Калашников”.

Морякът вдигна пушката.

Набитият мъж вдигна глава и го погледна през дебелите си очила. В погледа му се четеше не страх, а отвращение. Очите му се преместиха към Карина и лицето му се озари от четиринайсеткаратова усмивка.

– Моя скъпа госпожице Мечади! – възкликна сърдечно мъжът.

– Здравейте, доктор Назир! Радвам се, че сте добре – отвърна Карина и се обърна към моряка: – Ефрейтор, това е Мохамед Ясим Назир, главен уредник на музея.

Морякът свали оръжието си. След кратка пауза, за да покаже, че американецът не го е уплашил, иракчанинът последва примера му. Двамата военни продължиха да се гледат внимателно.

Назир се приближи и стисна ръката на Карина.

– Не трябваше да идвате толкова скоро. Още е опасно.

– И вие сте тук, професоре.

– Разбира се! Това е животът ми.

– Напълно ви разбирам – кимна Карина. – А и районът около музея е обезопасен. Освен това ефрейтор О`Лиъри не ме изпуска от поглед – и тя погледна към ескорта си.

Назир сбърчи чело.

– Надявам се този господин да е по-добра охрана от приятелите си. Ако не беше смелостта на колегите ми, бедствието щеше да е пълно.