Клайв Къслър - Циклопи

Телефонът иззвъня и Великов бързо вдигна слушалката.

— Какво има?

Гласът на секретарката му отговори:

— Майор Борчев иска да говори с вас.

— Свържи ме.

— Генерале?

— Да, Борчев, казвайте.

— Капитанът, командващ охраната на доковете, е напуснал поста заедно с хората си и се е върнал в базата си извън града.

— Оставили са корабите неохраняеми?

— Ами… не съвсем.

— Последно, напуснали ли са постовете, или не?

— Той казва, че бил сменен от пост от отряд под командата на полковник Ернесто Перес.

— Не съм издавал такава заповед.

— Знам, генерале. Защото, ако бяхте, нямаше как да не науча.

— Кой е този Перес и къде служи?

— Хората ми провериха кубинските военни файлове. Данни за такъв човек няма.

— Лично аз изпратих полковник Микоян да извърши проверка на мерките за сигурност около корабите. Обадете му се и го питайте какво, по дяволите, става там.

— От половин час правя опит да се свържа с него — отвърна Борчев, — но никой не отговаря.

Звънна другата линия и Великов каза на Борчев да изчака на телефона.

— Какво има? — попита рязка той.

— Обажда се Хуан Фернандес, генерале. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че генерал-полковник Колчак току-що пристигна тук за среща с Раул Кастро.

— Не е възможно.

— Лично аз го пропуснах да мине през портала.

Новото откритие подсили смута на Великов. По лицето му се изписа израз на недоумение и той изпусна шумна въздишка. Беше спал само четири от последните трийсет и шест часа и съзнанието му бе замаяно.

— Там ли сте, генерале? — попита Фернандес, разтревожен от мълчанието му.

— Да, да, чувам те, Фернандес. Върви в хижата и разбери какво правят Кастро и Колчак. Подслушай разговора им и ми докладвай след два часа.

Без да дочака отговор, той натисна бутона, за да включи отново Борчев.

— Майор Борчев, формирайте отряд и вървете на пристанището. Сам поемете командването. Проверете кои са въпросният Перес и отряда му и ме уведомете веднага след като научите нещо.

След това Великов натисна бутона за секретарката си.

— Свържи ме с щабквартирата на генерал-полковник Колчак.

Заместникът на Великов изправи рамене на стола си и го загледа с любопитство — никога не беше виждал Великов в нервно състояние.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Още не знам — смотолеви Великов.

Изведнъж от другата страна на линията се разнесе познатият глас на генерал-полковник Колчак.

— Великов, как вървят нещата с ГРУ и КГБ?

Великов остана като онемял за няколко секунди и след като се съвзе, попита:

— Къде се намирате?

— Къде се намирам ли? — отвърна Колчак. — Ами събирам си документите и вещите от кабинета, като теб. Защо, къде мислиш, че се намирам?

— Току-що ми съобщиха, че сте на среща с Раул Кастро в ловната му хижа.

— Съжалявам, но още не съм развил способността да бъда на две места едновременно — каза невъзмутимо Колчак. — Изглежда, на твоите разузнавачи започват да им се привиждат призраци.

— Много странно. Съобщението дойде от напълно доверен източник.

— В опасност ли е „Ром с кола“?

— Не, продължава както е замислена.

— Добре. Тогава приемам, че операцията протича гладко.

— Да — излъга Великов със страх, примесен с несигурност, — всичко е под контрол.

Влекачът беше наречен „Писто“ на името на испанско ястие от задушени червени пиперки, тиквички и домати. Името напълно му подхождаше, тъй като и двете страни на корпуса бяха нашарени със струйки червеникава ръжда, а месинговите му части бяха зеленясали. Но независимо от занемарената му външност, огромният дизелов двигател с мощност 3 000 конски сили, който туптеше във вътрешността му, беше чист и лъскав като бронзова скулптура.

Хванал здраво кормилото от тиково дърво, Джак гледаше през замъгления от мокри ивици прозорец към огромното тяло, което изникваше в гъстия мрак. То беше студено и тъмно като другите два товарни кораба на смъртта, завързани за доковете. Никаква навигационна светлина не издаваше присъствието му в залива, само патрулният катер, който обикаляше корпуса му дълъг 335 и широк 50 метра, служеше за предупреждение към другите плавателни съдове да спазват разстояние.

Джак изравни „Писто“ с „Озеро Байкал“ и внимателно го насочи към котвената верига. Патрулният катер ги забеляза и веднага се приближи. Трима мъже бързо излязоха от командния мостик и насочиха разположеното на носовата част скорострелно оръдие. Джак подаде сигнал в машинното за „стоп машини“ — команда, единствено за привличане на вниманието, защото вълната пред носа на влекача вече се стопяваше на повърхността.