Клайв Къслър - Циклопи

В къщата за гости извън ограденото имение се помещаваше главната квартира на отряда от елитни телохранители на Кастро. Един мъж в униформа, но без отличителни знаци, тръгна бавно към лимузината. Той погледна фигурата на седналия в мрака на задната седалка едър съветски офицер и документа за самоличност, подаден от прозореца.

— Генерал-полковник Колчак, не е нужно да ми се представяте — каза мъжът и отдаде чест. — Хуан Фернандес, началник на охраната на Фидел.

— Никога ли не спите?

— Аз съм нощна птица — отвърна Фернандес. — Какво ви води насам в тази глуха доба?

— Внезапно възникнал спешен случай.

Фернандес изчака да чуе подробности, но такива не последваха и той се почувства неловко. Знаеше, че само критично положение би довело тук съветски представител от най-високо ниво в три и половина часа сутринта. Но не беше сигурен как да постъпи.

— Съжалявам, сър, но Фидел даде изрично нареждане никой да не го безпокои.

— Уважавам желанията на президента Кастро, но аз трябва да разговарям с Раул. Моля, кажете му, че съм дошъл по изключително спешен въпрос, който трябва да обсъдим насаме.

Фернандес размисли за малко над думите му, после кимна.

— Ще се обадя в хижата и ще съобщя на помощника му, че сте на път към него.

— Благодаря.

Фернандес махна на невидимо лице във външната къща и електронно задействаният портал започна да се отваря. Лимузината пое по виещия се почти четири километра път, опасващ хълмовете. Най-накрая колата спря пред голяма вила в испански стил с изглед към хълмист терен, осеян тук-там с далечни светлини.

Шофьорът слезе и чакълестата алея захрущя под ботушите му, докато той заобикаляше колата, за да отиде до пътническата врата. Застана до нея, но не я отвори, само хвърляше по някой разсеян поглед към охраната пред вилата. Минаха пет минути и най-сетне, прозявайки се, началникът на кабинета на Раул Кастро се появи на вратата.

— Генерал-полковник, какво неочаквано удоволствие — каза той без ентусиазъм. — Моля, заповядайте. Раул сега ще слезе.

Без да каже нищо, съветският офицер измъкна огромното си туловище от колата и последва помощника по широката веранда и оттам във фоайето на резиденцията. Шофьорът му вървеше на няколко крачки след него. Помощникът на Кастро се отдръпна настрани и ги покани с жест на ръката да влязат в трофейната зала.

— Моля, настанете се удобно. Ще поръчам кафе.

Останали сами, офицерът и шофьорът застанаха мълчаливо с гръб към отворената врата и обходиха с поглед множеството глави на глигани по стените и десетките препарирани птици върху поставки.

След малко в залата влезе Раул Кастро по пижама под халат от индийска коприна. Изведнъж спря на място, когато гостите му се обърнаха с лице към него. Той събра вежди от изненада и любопитство и попита:

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Айра Хейгън и ви нося много важно съобщение от президента на Съединените щати. — Хейгън млъкна и посочи с брадичка шофьора си, който свали баретата си и остави събраната под нея гъста коса да се разпилее по раменете. — Разрешете да ви представя госпожа Джеси Лебарон. Тя изтърпя сума ти несгоди, за да връчи лично на брат ви отговора от президента относно предложения от него американско-кубински приятелски пакт.

За миг в залата настъпи такава тишина, че Хейгън чуваше тиктакането на закачения на отсрещната стена красиво изработен часовник. Тъмните очи на Раул се отместиха от Хейгън към Джеси.

— Но Джеси Лебарон е мъртва — каза той с леко изумление.

— Оцелях след свалянето на дирижабъла във въздуха и след мъченията, на които ме подложи генерал Пьотър Великов. — Гласът й беше спокоен и заповеднически. — Носим документирано доказателство, че той възнамерява да убие вас и брат ви утре, по време на честванията на Деня на образованието.

Прямотата на твърдението и властният й тон направиха впечатление на Раул. Той слушаше замислен, после кимна и рече:

— Ще събудя Фидел и ще го помоля да дойде и да чуе това, което имате да му казвате.

Великов наблюдаваше как една от кантонерките в кабинета му бе натоварена върху една ръчна количка и качена в асансьора, за да бъде свалена в огнеустойчивия сутерен на съветското посолство. Вторият по длъжност в КГБ офицер влезе в кабинета му, избута на земята няколко папки върху един стол и седна.

— Жалко е, че трябва да изгорим всичко това — каза той с уморен глас.

— Нова и по-хубава сграда ще бъде издигната от развалините — отвърна Великов с лукава усмивка. — Подарък от признателното кубинско правителство.