Клайв Къслър - Циклопи

— Оставете някои от тях — подхвърли с безразличие Великов.

Колчак го погледна над очилата си без рамки като баба, която чува неприлична дума от дете.

— Колко трябва да оставя, генерале?

Насмешливият израз от лицето на Великов изчезна.

— Петдесет съветски цивилни със семействата им и двеста от военните ви части.

— Съзнавате ли какво говорите?

— Напълно. Не можем да хвърляме вината на ЦРУ за стотици хиляди човешки живота, без самите ние да сме дали също жертви. Редом с кубинци трябва да умрат и руснаци. Така пропагандата ни ще пожъне по-големи успехи по пътя на новото ни правителство.

— Умът ми не го побира, като си помисля, че трябва да отнема живота на двеста и петдесет сънародника.

— Баща ви изобщо не е имал угризение на съвестта, когато е погубвал свои хора при разчистването на немски минирани полета.

— Но това е било по време на война.

— Сега само врагът е друг — каза с леден глас Великов. — Ние сме във война със Съединените щати от четирийсет и пета година насам. Цената на жертвите е малка в сравнение с целта ни да увеличим влиянието си в западното полукълбо. Тук няма място за спор, генерале. От вас се очаква да изпълнявате дълга си.

— Не съм стигнал дотам, че да чакам КГБ да ми дава наставления как да изпълнявам дълга си към отечеството — отвърна без злоба Колчак.

Великов равнодушно сви рамене.

— Всеки върши своята работа. Да се върне на „Ром с кола“. След взрива вашите части ще се върнат в града и ще помагат на ранените и във възстановителните работи. Моите хора ще наблюдават съответните смени в правителството. Аз от своя страна ще уредя да бъде излъчен по международния обмен на информация материал, показващ как доброжелателни съветски войници се грижат за ранените.

— Като войник трябва да кажа, че намирам цялата тази операция за отвратителна. Не мога да повярвам, че другарят Антонов е замесен в нея.

— Той си има основателни причини и аз лично не ги поставям под съмнение.

Колчак се облегна на бюрото си с отпуснати рамене.

— Ще направя списък на тези, които ще останат.

— Благодаря ви, генерал-полковник.

— Да считам ли, че подготовката е приключила?

Великов кимна.

— Ние с вас ще придружим братята Кастро до парадната трибуна. Аз ще нося джобен предавател, който ще детонира експлозивите в главния кораб. Когато Кастро започне обичайната си дълга реч, ние ще се изнижем безпрепятствено до чакаща служебна кола. Когато излезем извън обсега на действие на взрива — на трийсетина километра, което е половин час път с кола — ще подам сигнала и ще последва взрив.

— Как ще обясним после оцеляването ни по чудо? — попита саркастично Колчак.

— Първите съобщения ще бъдат, че сме загинали и изчезнали. По-късно ще бъдем намерени сред ранените.

— До каква степен ще бъдем ранени?

— До такава, че да изглежда убедително. С разкъсани униформи, малко кръв и няколко превързани с бинт изкуствени рани.

— Като двама хулигани, опустошили гримьорните на театър.

— Едва ли метафората е подходяща.

Колчак се обърна и се загледа тъжно през прозореца на кабинета си в главната квартира към оживения град Хавана.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта по това време — заговори той с болезнено треперещ глас — всичко това ще се превърне в море от тлеещи развалини и трупове.

Президентът се бе застоял до късно зад бюрото си. Нямаше нищо предварително подготвено, нищо черно или бяло. В работата на държавния глава един компромис водеше до друг. Победите му над Конгреса бяха разводнени от допълнителни поправки в законите, външната му политика бе така разнищена от световните лидери, че почти нищо не бе останало от първоначалните предложения. Сега той се опитваше да спаси живота на един човек, който в продължение на трийсет години бе виждал в лицето на Съединените щати враг номер едно. Запита се каква ли щеше да бъде разликата след двеста години.

Дан Фосет влезе с кана с кафе и сандвичи.

— Овалният кабинет никога не спи — подметна той с пресилена веселост. — Любимите ви сандвичи с риба тон и бекон. — Той постави пълна чиния пред президента и наля кафе. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, Дан. Достатъчно е да редактираш изявлението ми за утрешната пресконференция.

— Нямам търпение да видя лицата на журналистическото тяло, когато разкриете съществуването на лунната колония и представите Стайнмец и хората му. Прегледах някои от видеокасетите с лунните им експерименти. Невероятни са.