Клайв Къслър - Циклопи

Градът процъфтяваше, но не със страстта от времето на Батиста. Просяците, проститутките и бедните квартали вече ги нямаше, но като цяло навсякъде се забелязваше онази занемареност, характерна за комунистическите страни. Марксизмът е нещо като брадавица върху ректума на човечеството, заключи наум Хейгън.

Той се обърна към Кларк.

— Откога сте на дипломатическа служба?

— Никога не съм бил — отвърна Кларк. — Работя в Управлението.

— ЦРУ.

— Може и така да се каже — кимна Кларк.

— Споменахте Дъглас Оутс.

— Заради летищните подслушватели. Всъщност за пристигането ви ме уведоми Мартин Броган.

— Докъде стигнахте с откриването и обезвреждането на взривното устройство?

Кларк се усмихна мрачно.

— Спокойно можете да го наречете бомба. Няма съмнение, че това е нископродуктивна бомба, която обаче е в състояние да срине със земята половин Хавана и да възпламени пожар, който да изпепели всяка къща и колиба в предградията. Само че още не сме я открили. Имаме таен екип от двайсет мъже, които проверяват района на доковете и въпросните три кораба. Засега все още удрят на камък. Възможно е да търсят обувка в блато. До празничните церемонии и парада остават по-малко от осемнайсет часа. Ще е нужна армия от две хиляди души, за да бъде открита бомбата навреме. И което е още по-лошо, малката ни група трябва да заобикаля мерките за безопасност както от кубинска, така и от руска страна, което спъва работата им. Както изглежда, детонацията според мен е неизбежна.

— Ако успея да се свържа с Кастро и да му предам предупреждението на президента ни…

— Кастро няма да говори с никого — прекъсна го Кларк. — Нашите най-доверени служители в кубинското правителство, а ние разполагаме с петима такива, които заемат най-високи постове, изобщо не могат да се свържат с него. Не ми е приятно да го кажа, но задачата ви е по-безнадеждна от моята.

— Ще евакуирате ли вашите хора?

Очите на Кларк се изпълниха с тъга.

— Не. Всички оставаме тук до края.

Хейгън не каза нищо повече. Колата отби от „Малекон“ и продължи към портала на някогашното американското посолство, където сега бе настанено швейцарското. Двама стражи с униформи на швейцарската армия отвориха високите железни крила.

В същия момент най-неочаквано зад лимузината изникна таксиметрова кола и мина непосредствено зад нея през портала, преди стъписаните стражи да реагират и да го затворят. Колата още не бе спряла напълно, когато от нея изскочиха жена с военна униформа и мъж в опърпано облекло. Стражите бързо се съвзеха и се затичаха към тях, но непознатият мъж ги посрещна приклекнал в поза отчасти като на боксьор, отчасти като на джудист. Те спряха на място и посегнаха към кобурите с автоматичните пистолети. Закъсняха да ги извадят толкова, колкото жената да отвори рязко вратата на линкълна и да се качи в него.

— Американци ли сте или швейцарци? — попита тя.

— Американци — отвърна Кларк, слисан както от противната миризма, която лъхаше от нея, така и от внезапната й поява. — Какво искате?

Отговорът й беше съвсем неочакван. Жената прихна да се смее истерично.

— Господи, говоря така, сякаш питам за сирене.

Едва сега и шофьорът осъзна положението, скочи от мястото си и хвана жената през кръста.

— Чакайте! — възпря го Хейгън, като видя насиненото лице на жената. — Какво става тук?

— Аз съм американка — изрече тя, овладявайки се. — Казвам се Джеси Лебарон. Моля ви, помогнете ми.

— Милостиви боже! — смотолеви Хейгън. — Да не би да сте съпругата на Реймънд Лебарон?

— Да, точно така. — Тя посочи настоятелно към борбата, която се водеше на няколко метра пред тях. — Спрете ги. Мъжът там е Дърк Пит, ръководител на специални проекти в НЮМА.

— Веднага отивам — каза Кларк.

Докато да се намеси, Пит вече бе проснал на земята единия от стражите и се преборваше с другия. Около тях подскачаше кубинският шофьор, размахваше ръце и крещеше да му се плати. Като капак на цялата суматоха от външната страна на затворения портал изневиделица се появиха неколцина полицаи и настояха да им бъдат предадени Пит и Джеси. Кларк не им обърна внимание, разтърва биещите се и плати на шофьора. После поведе Пит към линкълна.

— Откъде, по дяволите, идвате? — попита го Хейгън. — Президентът реши, че сте или мъртви, или арестувани…

— Не тук — прекъсна го Кларк. — Нека първо се махнем от очите на полицаите, преди да са забравили за неприкосновеността на посолството и си позволят нещо повече.