Клайв Къслър - Дракон bg

Като пикира плавно, пилотът изравни повредения самолет на по-малко от тридесет метра над морето, на юг от остров Сосеки. Двигателите работеха нормално и като се изключеха вибрациите и падането на скоростта, дължащо се на дупките по фюзелажа, пилотът се тревожеше главно за загубата на управление на хоризонталното кормило.

Сандекър пристигна отзад, придружен от бордовия механик, за да прецени размера на пораженията. Те завариха Джордино предпазливо да си проправя път през товарния отсек на лакти и по колене. Сграбчил отчаяно една преградна опора, той хвърли изпълнен с неприязън поглед към дупката, през която се виждаше плискащото се като живак море.

— Проклет да съм, ако скоча — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра, който свистеше из самолета.

— Аз също не изпитвам никакво желание — извика в отговор Сандекър.

Обзет от страх, бордовият инженер оглеждаше пораженията.

— Какво, по дяволите, стана?

— Бяхме улучени от две ракети земя-въздух — изкрещя му Джордино.

Той махна с ръка към Сандекър и му посочи напред, за да се измъкнат от поривите на вятъра. Те се отправиха към пилотската кабина, а бордовият инженер започна да оглежда пораженията, нанесени на долната част на фюзелажа. Завариха пилотите спокойно да се опитват да се справят с приборите за управление. Те си говореха тихо, сякаш действаха в обстановка на учебна тревога в някой симулатор на полети.

Джордино се отпусна изтощено на пода, благодарен, че все още е жив.

— Не мога да повярвам, че тази голяма птица все още лети — радостно смотолеви той. — Напомнете ми да разцелувам конструкторите.

Сандекър се наведе над пулта между пилотите и ги осведоми накратко за пораженията. После попита:

— Какви са шансовете ни?

— Електрическото захранване все още работи, хидравличните системи действат, разполагаме с достатъчно управление, за да маневрираме — отвърна главният пилот, майор Маркъс Търнър, червендалест тексасец, обикновено весел и настроен шеговито, но сега напрегнат и мрачен. — Взривът обаче сигурно е прекъснал линиите, които тръгват от главния резервоар за гориво. Само за две минути стрелките на индикаторите рязко паднаха.

— Можете ли да останете на позиция извън обсега на ракетите?

— Невъзможно.

— Мога да ви заповядам от името на държавния глава — рязко заяви Сандекър.

Търнър не изглеждаше щастлив, но не отстъпи.

— Не искам да проявявам неуважение, адмирале, но самолетът всеки момент може да се разпадне по шевовете. Аз съм длъжен да спася екипажа и самолета. Като професионален моряк сигурно разбирате за какво говоря.

— Съгласен съм, но заповедта ми остава в сила.

— Ако не се разпадне и пестим горивото — невъзмутимо продължи Търнър, — може би ще успеем да се доберем до летище „Наха“ на Окинава. Това е най-близката писта с достатъчна дължина, която е разположена извън континентална Япония.

— И дума не може да става за Окинава — рязко изрече Сандекър. — Ще се отдалечим на безопасно разстояние от отбранителните системи на острова и ще останем в комуникационен обхват с моя човек на дъното. Тази операция е от жизнено значение за националната сигурност и не можем да я зарежем. Задръжте ни във въздуха, колкото се може по-дълго. Ако положението се влоши, ще извършите принудително кацане в морето.

Лицето на Търнър беше почервеняло, по него беше започнала да се стича пот, ала той успя да се усмихне напрегнато.

— Добре, адмирале, но по-добре се подгответе за дълго плуване до най-близката суша.

В този момент сякаш за да сипе сол в раната, Сандекър почувства как някой слага ръка на рамото му. Той бързо се обърна. Беше радистът. Той погледна Сандекър и безпомощно поклати глава в знак, че носи лоши вести.

— Съжалявам, адмирале, радиото е повредено. Не можем нито да предаваме, нито да приемаме.

— Това проваля всичко — каза Търнър. — Не можем да постигнем нищо, като кръжим наоколо с повредено радио.

Адмиралът погледна Джордино. По набразденото с дълбоки бръчки лице на адмирала се четеше болка и печал.

— Дърк няма да знае. Той ще си помисли, че е бил изоставен.

Джордино погледна безстрастно през прозореца към някаква точка между потъмнялото море и тъмното небе. Сърцето му беше завладяно от тъга. За втори път през изминалите няколко седмици той изпитваше чувството, че е предал най-близкия си приятел. Когато най-сетне вдигна поглед, всички се учудиха, че се усмихва.

— Дърк няма нужда от нас. Ако някой може със сигурност да взриви тази бомба и да закара „Големият Бен“ до брега, това е той.