Клайв Къслър - Златото на инките

— За мен е чест да имам за приятел човек като тебе, Били.

— Винаги си добре дошъл тук.

— Когато изкарат водата на повърхността — каза Пит, — ще се погрижа твоето село да е на първо място в списъка за получаването й.

Юма свали от врата си един амулет, окачен на кожена връв, и го даде на Пит.

— Нещо, което ще ти напомня за твоя приятел.

Пит разгледа амулета. Той представляваше медно изображение на Демонио дел Муертос на Серо ел Капироте с инкрустиран в него тюркоаз.

— Твърде ценен е. Не мога да го взема.

Юма поклати глава.

— Заклех се да го нося, докато свещените ни идоли не се върнат в къщи. Сега той е твой, за да ти носи късмет.

— Благодаря.

Преди да напуснат Каньон Ометепек, Пит заведе Лорън до гроба на Пати Лу Катинг. Тя коленичи и прочете надписа върху надгробния камък.

— Какви красиви думи — тихо каза тя. — Има ли някаква история зад тях?

— Изглежда никой не я знае. Индианците казват, че е била погребана от неизвестни хора през нощта.

— Била е толкова малка. Само на десет години.

Пит кимна.

— Тя почива в едно твърде самотно място за десетгодишно момиче. Когато се върнем във Вашингтон, нека да се опитаме да открием дали тя съществува някъде в архивите.

Дивите цветя на пустинята бяха цъфнали и прецъфтели, затова Лорън направи венец от клонки на креозотен храст 62 62 Креозотен храст — вечнозелен храст (Larrea divaricata) с остър мирис, като този на креозота, виреещ в северно Мексико и югозападните САЩ. — Б.пр. и ги положи върху гроба. Двамата останаха малко там, отправили поглед към пустинята. Цветовете й, запалени от залязващото слънце, бяха живописни и необикновени, с ярки багри в чистия ноемврийски въздух.

Когато Лорън подкара „Пиърс Ароу“ към главната магистрала, цялото село се подреди в шпалир край пътя, за да им каже „adios“. Докато сменяше скоростите, Лорън погледна с тъжна замисленост към Пит.

— Колкото и странно да мислиш, че звучи, това малко селце би могло да бъде идилично място за прекарване на един тих меден месец.

— Напомняш ми за това, че веднъж ти предложих да се оженим?

— Възнамерявам да го отпиша като момент на лудост от твоя страна.

Пит я погледна.

— Отказваш ми?

— Не се прави на съкрушен. Един от нас трябва да погледне истината в очите. Съвестта ти не ти позволява да се откажеш.

— Предложението ми бе сериозно.

Тя извърна глава от пътя и му се усмихна топло.

— Знам, че е било, но нека погледнем действителността. Нашият проблем е, че ние сме големи приятели, но не се нуждаем един от друг. Ако ти и аз живеехме в малка къщичка с дървена ограда, мебелите щяха само да събират прах, защото никой от нас няма да си бъде вкъщи. Два остри камъка брашно не мелят. Твоят живот е морето, а моят — Конгреса. Ние никога не бихме могли да имаме близката връзка на влюбени хора. Не си ли съгласен?

— Не мога да отрека, че имаш основание.

— Гласувам да продължаваме така, както живеехме досега. Някакви възражения?

Пит не отговори веднага. Той прикри облекчението си със забележително умение, помисли си Лорън. Пит остана дълго загледан към пътя през предното стъкло. Накрая той каза:

— Знаете ли какво, мис Смит?

— Не, какво?

— За политик вие сте една невероятно честна и сексапилна жена.

— А за морски инженер — отвърна с дрезгав глас тя, — независимо от обективните обстоятелства, ти можеш лесно да бъдеш заобичан.

Пит се усмихна лукаво и зелените му очи светнаха.

— Колко има до Вашингтон?

— Около пет хиляди километра. Защо?

Той свали превръзката, която придържаше ръката му, хвърли я на задната седалка и плъзна ръката си около рамото на Лорън.

— Помисли си само, имаш пет хиляди километра, за да разбереш точно колко много можеш да ме обичаш.

Стените в чакалнята, до личния офис на Сандекър в главната квартира на НЮМА, са покрити с галерия от фотографии, подобно на полицейска сбирка от снимки на престъпници. На тях е изобразен адмиралът по време на негови многобройни срещи с богати и известни персони. Последните включват петима президенти, множество военни лидери и държавни глави, конгресмени, бележити учени и цяло съзвездие от кинозвезди, всичките зяпнали във фотоапарата с разтеглени в стереотипна усмивка устни.

Всички тези снимки имат обикновени черни рамки. Всичките, с изключение на една, която виси точно в средата. Тя е със златна рамка.

На нея Сандекър стои сред една странна група хора, които изглеждат така, сякаш току-що са пострадали при някаква страхотна катастрофа. Единият от тях, нисък, къдрокос мъж, седи в инвалидна количка със стърчащи към фотографа гипсирани крака. До него стои дребен мъж с очила с рогови рамки, чиято глава е цялата в бинтове. Върху няколко от пръстите му са поставени метални шини. Той е облечен в нещо, което прилича на къса болнична нощница с развързани връзки. След това се вижда една привлекателна жена с къси панталони и бюстие, която изглежда така, сякаш идва от приют за малтретирани съпруги. До нея стои висок мъж с превързано чело. Едната му ръка е сгъната в лакътя и виси на превръзка от рамото му. Очите му имат безгрижно изражение, а главата му бе отметната назад в бурен смях.