Клайв Къслър - Златото на инките

Той връчи на Пит нещо увито в индианско одеяло. Тъй като не бе в състояние да го поеме с двете ръце, той погледна безпомощно към Лорън. Тя взе одеялото и го разгърна.

Към тях погледнаха четири лица, изрисувани с боя върху молитвени статуи с формата на тояги.

— Свещените идоли на племето монтоло — тихо каза Пит. — Къде ги намерихте?

— Извадихме ги от частния самолет на Джоузеф Золар в Гуаймас.

— Така и бях предположил, че идолите са в мръсните му ръце.

— В самолета намерихме и пояснителните записки на колекционера им. Те със сигурност ги идентифицираха като липсващите статуи на племето монтоло — обясни Старгър.

— Индианците монтоло ще бъдат много щастливи от това.

Старгър го погледна с крива усмивка.

— Мисля, че можем да поверим предаването им в твоите ръце.

Пит тихичко се закиска и наклони глава към „Травълодж“-а.

— Те въобще не могат да се мерят по стойност с всичкото злато, което е вътре в ремаркето.

Старгър хвърли един поглед към Пит от рода „не можеш да ме измамиш“.

— Много смешно. Всичките златни антики са описани и са налице.

— Обещавам на път за границата да оставя идолите в селото на племето монтоло.

— Дейв Гаскил и аз никога не сме се съмнявали.

— Как са братята Золар? — попита Пит.

— В затвора с всички възможни обвинения от кражба и контрабанда до предумишлено убийство. Ще бъдеш щастлив да научиш, че съдията им отказа да ги пусне под гаранция, тъй като бе абсолютно сигурен, че те ще избягат от страната.

— Вашите хора добре си свършиха работата.

— Благодарение на теб, Пит. Ако някога Митническата служба може да ти извърши услуга, без незаконното внасяне на стоки, разбира се, не се колебай да се обърнеш към нас.

— Ще запомня това, благодаря ти.

Били Юма разседлаваше коня си след ежедневната паша на малкото си стадо добитък. Той спря за миг, за да погледне към каменистия пейзаж, леко разнообразен с кактуси, мескитови дървета и тамарикси 61 61 Тамарикс — вид вечнозелен храст (Tamarix gallica). — Б.пр. , пръснати между подаващите се от почвата камъни и скали, които съставяха тази част от пустинята Сонора. В далечината той видя облак прах, който се приближаваше към селото. Облакът бавно придобиваше очертанията на, както му се струваше, един много стар автомобил, който теглеше зад себе си ремарке. И двете превозни средства бяха боядисани в тъмно, почти черно-синьо.

Любопитството му се усили още повече, когато колата и ремаркето спряха пред неговата къща. Той излезе извън оградата и се запъти към тях. В този момент вратата на колата се отвори и от нея излезе Пит.

— Нека топлото слънце бъде над теб, приятелю мой — приветства го Юма.

— И ясното небе над теб — отвърна Пит.

Юма разтърси буйно ръката на Пит.

— Истински се радвам да те видя. Казаха ми, че си умрял в мрака.

— Почти, но не съвсем — каза Пит и кимна към окачената си на превръзка ръка. — Исках да ти благодаря за това, че влезе в планината и спаси живота на приятелите ми.

— Злите хора трябва да умират — каза философски Юма. — Радвам се, че пристигнах навреме.

Пит подаде на Юма увитите в одеяло идоли.

— Донесъл съм нещо за теб и племето ти.

Юма отгърна внимателно горната половина на одеялото, сякаш искаше да види лицето на бебе. Няколко мига той стоя онемял, втренчил поглед в лицата на четирите божества. Сълзи изпълниха очите му.

— Ти върна душата на моето племе, нашите мечти, нашата религия. Сега децата ни ще могат да преминат през свещения обред на пълнолетието си и да станат мъже и жени.

— Казаха ми, че хората, които откраднали идолите, чували някакви странни звуци, сякаш някакви деца плачели.

— Те са плачели да се върнат вкъщи.

— Мислех, че индианците никога не плачат.

Юма се усмихна. Радостното вълнение от това, което държеше в ръцете си, обля душата му.

— Не вярвай на това. Ние просто не позволяваме на други да ни видят.

Пит представи Лорън на Поли, жената на Юма, която настоя те да останат на вечеря и не приемаше никакви откази. Лорън се изтърва неволно, че Пит много харесва „уевос ранчерос“ и Поли приготви такова количество, с което спокойно можеше да нахрани петима работника от ранчото.

По време на вечерята приятелите и роднините на Юма дойдоха в къщата и наблюдаваха благоговейно идолите от тополово дърво. Мъжете се ръкуваха с Пит, докато жените дадоха на Лорън малки, ръчно изработени дарове. Това бе вълнуваща сцена и Лорън плака, без да се срамува.

Пит и Юма виждаха един в друг двама мъже, които имаха сродни души. И двамата приемаха света такъв, какъвто е. Пит му се усмихна.