Клайв Къслър - Златото на инките

— Ние сме твърде своенравни и независими един от друг, това ли искаш да кажеш?

— Е, добре, това е. Ти и той сте като експресни влакове, които летят по успоредни релси, срещайки се от време на време на някоя гара, но накрая се разделят и тръгват в различни направления.

Тя му стисна ръката.

— Благодаря за искреността ти.

— Какво ли знам аз за такива взаимоотношения? — засмя се той. — Аз никога не мога да изкарам с някоя жена повече от две седмици.

Лорън се взря в очите на Джордино.

— Има нещо, което премълчаваш.

Джордино сведе поглед към дъските на палубата.

— Вие, жените, като че ли имате интуиция за подобни неща.

— Коя бе тя? — попита колебливо Лорън.

— Казваше се Самър — отвърна сериозно Джордино. — Умря преди петнадесет години в морето до Хаваи.

— Тихоокеанският водовъртеж. Спомням си, че той ми разказваше за него.

— Той направи отчаяни опити да я спаси, но тя се изгуби.

— И още носи спомена за нея в паметта си — каза Лорън.

Джордино кимна.

— Той никога не говори за нея, но често погледът в очите му става отнесен, когато види жена, която прилича на нея.

— Виждала съм този поглед при не един случай — каза Лорън с меланхоличен глас.

— Той не може да продължава вечно да следва сянката на един призрак — каза сериозно Джордино. — Всеки от нас пази някакъв образ в съзнанието си за изгубената любов, който рано или късно трябва да бъде оставен на мира.

Лорън никога досега не бе виждала шегобиеца Джордино толкова тъжен и замислен.

— Ти имаш ли такъв призрак?

Той я погледна и се усмихна.

— Едно лято, когато бях на деветнадесет години, видях едно момиче да кара велосипед покрай тротоара на една улица в Балбоа Айлънд, южна Калифорния. Тя носеше къси бели шорти и нежно зелена блуза, вързана около кръста й. Косата й бе с цвят на мед и вързана на опашка. Краката и ръцете, загорели от слънцето, бяха с цвят на махагон. Не бях достатъчно близо, за да видя очите й, но някак си знаех, че трябва да са били сини. Тя изглеждаше като свободен дух с топло чувство за хумор. Оттогава не минава и ден, без да не си спомня нейния образ.

— Ти не се спусна след нея? — попита Лорън с лека изненада.

— Колкото и да ти се струва невероятно, в онези дни аз бях много стеснителен. В продължение на един месец всеки ден минавах по този тротоар, надявайки се отново да я зърна. Но тя не се появи повече. Вероятно бе дошла на почивка с родителите си и се бе върнала вкъщи, след като пътищата ни се пресякоха.

— Тъжна история — каза Лорън.

— О, не знам — засмя се внезапно Джордино. — Вероятно щяхме да се оженим, да имаме десет деца и да открием, че се мразим.

— За мен Пит е като твоята изгубена любов. Илюзия, която никога не ще мога да задържа.

— Той ще се промени — съчувствено каза Джордино. — Всички мъже улягат с възрастта.

Лорън се усмихна леко и поклати глава.

— Не и тези като Дърк Пит. Те са водени от някакво вътрешно желание да разгадават тайни и да предизвикват неизвестното. Последното нещо, което някой от тях иска, е да остарее със съпруга край себе си и да умре в старчески дом.

На малкото пристанище в Сан Фелипе цареше празнична атмосфера. Кеят бе изпълнен с хора. Вълнението на всички нарасна донемайкъде, когато патрулният кораб се приближи до вълнолома, който образуваше входа на пристанището.

Мадерас кимна на Пит.

— Страхотно посрещане.

Пит присви очи срещу слънцето.

— Някакъв местен празник ли е?

— Те са привлечени тук от новината за вашето забележително пътешествие под земята.

— Шегуваш се — каза Пит с искрена изненада.

— Не, сеньор. Вашето откритие на реката под пустинята ви превърна в герой за всички фермери и скотовъдци оттук до Аризона, които се борят за оцеляване в негостоприемната пустош. — Той кимна към два микробуса, от които техници разтоварваха телевизионни камери. — Ето защо вие се превърнахте в новината на деня.

— О, господи — простена Пит. — Всичко, от което имам нужда сега, е едно меко легло, в което три дни да спя.

Физическото и психическото състояние на Пит се бе подобрило значително, когато получи вест по радиото на кораба от адмирал Сандекър, че Лорън, Руди и Ал са живи, макар и доста пострадали. Сандекър го осведоми също така и за смъртта на Сайръс Сарасон от ръката на Били Юма и за залавянето на Золар и Оксли, заедно със съкровището на Хуаскар, от Гаскил и Рагсдейл с помощта на Хенри и Мики Мур.

Все пак и за малките хора има някаква надежда, помисли си стоически Пит.