Клайв Къслър - Златото на инките

Гън затвори очи и въздъхна с дълбоко облекчение.

— Знаех си, че ще се справи.

— Страхотна проява на смелост. Чух, че е изминал над сто километра, плувайки по течението на подземна река.

— Никой друг не би могъл да го направи.

— Надявам се, че добрите новини ще ви направят по-общителен — каза сестрата със сладко гласче, държейки един дълъг ректален термометър.

— Не е ли добър пациент? — попита Ди Маджо.

— Грижила съм се и за по-добри.

— Бих искал да ми дадете пижама, дявол да го вземе — каза раздразнено Гън, — вместо тази къса нощница, дето се връзва отзад и е цялата в ажури.

— Болничните роби са направени така със специална цел — находчиво отговори сестрата.

— Страшно ми се иска да науча каква е тя.

— По-добре да тръгвам и да ви оставя сами — каза Ди Маджо, биейки отбой. — Пожелавам ви късмет и бързо възстановяване.

— Благодаря ви, че ми съобщихте новината за Пит — каза искрено Гън.

— Няма защо.

— Сега почивайте — нареди сестрата. — Ще се върна след час с лекарствата ви.

Както бе казала, сестрата се върна точно след един час. Леглото обаче беше празно. Гън бе избягал, като не носеше нищо, освен късата нощница и едно одеяло.

По странно стечение на обстоятелствата, тези на борда на „Алхамбра“ научиха последни.

Лорън и Сандекър разговаряха със следователи от мексиканската вътрешна полиция край „Пиърс Ароу“, когато новината за спасението на Пит дойде от собственика на една луксозна яхта, която бе акостирала до близката станция за зареждане с гориво. Той извика през водата, разделяща двата съда.

— Е-хей, вие от ферибота!

Майлс Роджърс стоеше на палубата до кабината на щурвала, където разговаряше с Шанън и Дънкан. Той се надвеси над релинга и извика в отговор:

— Какво има?

— Намерили са вашия човек!

Думите му отекнаха вътре в автомобилната палуба и Сандекър се втурна навън на открито.

— Повторете отново! — извика той.

— Собствениците на един кеч извадили с въдицата си човек от водата — отвърна шкиперът на яхтата. — В съобщенията на мексиканските военноморски сили се казва, че това е човекът, когото са търсили.

Сега вече всички бяха изскочили на откритата палуба. Никой от тях не смееше да зададе въпроса, от чийто отговор се страхуваха.

Джордино засили количката си до товарната рампа със скоростта на автомобил с форсиран двигател.

— Жив ли е? — неспокойно извика той към яхтата.

— Мексиканците казаха, че е бил в окаяно състояние, но се съвзел, след като жената на собственика на яхтата го нахранила до насита със супа.

— Пит е жив! — ахна Шанън.

Дънкан заклати глава невярващо.

— Не мога да повярвам, че той е успял да стигне до Залива!

— А аз мога — прошепна Лорън, заровила лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи. Самоуважението и уравновесеността й сякаш се срутиха в миг. Тя се наведе надолу и прегърна Джордино с мокри бузи, под пресния тен на които се виждаше избилата руменина.

— Знаех си, че той не може да умре.

В миг мексиканските следователи бяха забравени, сякаш бяха на мили далеч от тях и всички започнаха да крещят и да се прегръщат. Сандекър, обикновено мълчалив и резервиран, нададе гръмогласен вик и се втурна в кабината на щурвала, където сграбчи телефона „Иридиум“ и развълнувано се обади на командването на мексиканските военноморски сили за повече информация.

Дънкан започна да разглежда като обезумял хидрографските карти за нивото на подводната вода в пустинята, нетърпелив да узнае какви данни Пит бе успял да събере по време на невероятното си пътуване през подводната речна система.

Шанън и Майлс отпразнуваха събитието, като гръмнаха бутилка евтино шампанско, което бяха намерили забутано вътре в хладилника на камбуза и раздадоха чаши. Майлс целият искреше от истинската радост. Очите на Шанън обаче изглеждаха необичайно замислени. Като гледаше Лорън, тя почувства как вътре в нея запълзя някаква странна завист, която тя не можеше да повярва, че съществува. Постепенно тя осъзна, че може би е сторила грешка, като не бе показала повече съчувствие към Пит.

— Този тип е като черния гологан, който никога не се губи — каза Джордино, мъчейки се да овладее емоциите си.

Лорън го погледна втренчено.

— Дърк каза ли ти, че ми предложи да се омъжа за него?

— Не, но не съм учуден. Той много те уважава.

— Но ти не смяташ, че е добра идея, нали?

Джордино бавно поклати глава.

— Прости ми, ако кажа, че един съюз между двама ви няма да бъде сключен в рая.