Клайв Къслър - Златото на инките

Не трябваше да губи съзнание. Не сега. Предстоеше му още дълъг път. Той пое няколко пъти дълбоко въздух и пийна малко вода. Пипнешком намери термоса, развърза го от една кука и довърши последното кафе. Кофеинът му помогна малко да се съживи. Метна термоса в реката и загледа как той започна да се блъска в стената, твърде лек, за да премине отвъд.

Лампата бе толкова слаба, че едва хвърляше мижав лъч светлина. Той я изключи, за да съхрани малкото останала енергия в батериите, легна по гръб и се загледа в задушаващата тъмнина.

Вече нищо не го болеше. Нервните му окончания бяха спрели да действат и тялото му се вцепени. Трябва да бе загубил почти две пинти кръв, изчисли той. Пит не искаше да приеме мисълта, че се бе провалил. В продължение на няколко минути той не искаше да повярва, че няма да може да се върне на горния свят. „Подскачащият мях“, неговият верен спътник, бе успял да го докара чак дотук, но ако изгубеше още една плавателна камера, щеше да се наложи да го изостави и да продължи напред сам. Той започна да концентрира гаснещите си сили към усилието, което все още стоеше пред него.

Нещо човъркаше паметта му. Обонянието му усещаше нещо. Какво разправяха за миризмите? Че могат да събудят стари спомени в съзнанието на човек. Той пое дълбоко въздух, стараейки се да не прогони мириса, преди да успее да си спомни защо му бе толкова познат. Той облиза устните си и усети вкус, който преди го нямаше. Сол. И тогава споменът го връхлетя.

Мирис на море.

Най-сетне той бе стигнал края на подземната речна система, която завършваше в Залива.

Пит ококори очи и започна да вдига ръката си, докато тя почти докосна върха на носа му. Той не можеше да различи подробности, но имаше някаква смътна сянка, която не би трябвало да съществува във вечния мрак на подземния свят. От тунела пред него се процеждаше слаба светлина.

Откритието, че дневната светлина бе толкова близо, неимоверно увеличи надеждите му за спасение.

Той слезе от „Подскачащия мях“ и започна да размишлява над двете най-големи опасности, които сега стояха пред него — дължината на подводния път до повърхността и декомпресията. Той провери манометъра, който бе свързан към колектора на бутилката с въздух. Осемстотин и петдесет фунта на квадратен инч. Достатъчно количество въздух за разстояние от може би 300 метра (984 фута), при условие, че той останеше спокоен, дишаше леко и не се напрягаше. Ако въздухът над повърхността бе доста по-далече, той нямаше защо да се тревожи за другия проблем, декомпресията. Щеше да се е удавил доста преди да хване прословутата кесонова болест.

Периодичните проверки на дълбокомера по време на дългото плаване под земята му бяха казали, че налягането във вътрешността на повечето въздушни пещери бе само малко по-високо от външното атмосферно налягане. Факт, който можеше да предизвика загриженост, но не и голяма тревога. Освен това, когато се гмуркаше в подводните тунели, свързващи две съседни пещери, той рядко слизаше на дълбочина по-голяма от тридесет метра. Ако бъдеше изправен пред същата ситуация, той трябваше внимателно да контролира изкачването си, като се издигаше със скорост 18 метра (60 фута) в минута, за да избегне болестта, предизвиквана от декомпресията.

Каквито и да бяха препятствията, той не можеше нито да се върне, нито да остане там, където беше в момента. Трябваше да продължи. Това бе единственото възможно решение. Това щеше да е и последното изпитание на малкото сила и решителност, които бяха останали у него.

Той все още не бе мъртъв. Не и докато не поемеше и последната глътчица кислород от бутилката си с въздух. Оттам насетне той щеше да продължи, докато дробовете му се пръснеха.

Той провери дали клапаните на колектора бяха отворени и маркучът за въздуха с ниско налягане бе свързан към плавателния му компенсатор. След това надяна ремъците, които държаха бутилката с въздух и закопча катарамата, която при нужда можеше бързо да го освободи от товара му. Той пое малко въздух от регулатора, за да провери дали работи добре и с това приготовленията му завършиха.

Без водолазната си маска, която бе загубил някъде, зрението му щеше да е замъглено, но всичкото, което трябваше да прави, бе да плува към светлината. Той захапа със зъби мундщука на регулатора за дишане, стегна се и преброи до три.

Време бе да тръгва и Пит се гмурна в реката за последен път.

Когато се оттласна леко с голите си стъпала, той почувства липсата на плавниците, които бе изгубил и бе готов да даде душата си, стига да можеше да си ги получи обратно.