Клайв Къслър - Златото на инките

Ако щеше да умира, то поне можеше да се разположи удобно. Със здравата си ръка той направи вдлъбнатини в пясъка по формата на тялото си. Бе изненадан, когато светлината на фенерчето му се отрази от хиляди златни точици в черния пясък. Той загреба малко от него и вдигна ръката си под светлината.

— Това място е претъпкано с наносно злато — каза той на себе си.

Той обходи с лъч вътрешността на пещерата. Стените бяха изградени от плочи бял кварц, прорязани от малки златни жилки. Пит започна да се смее, когато долови комичното в цялата тази невероятна ситуация.

— Златна мина — заяви той на мълчаливата пещера. — Открих баснословно богато златно находище и никой никога няма да узнае това.

Той се облегна назад и започна да съзерцава откритието си. Някой като че ли му казваше нещо, помисли си той. Това, че не се страхуваше от старицата с косата, не означаваше, че трябваше да се предаде и да я чака. Вътре в него заискри някаква упорита решителност.

По-добре бе да влезе в необятния отвъден свят след дързък опит да остане жив, вместо да вдигне бяло знаме и да си отиде безславно, заключи той. Може би други изследователи авантюристи биха се отказали от всичко, което притежават, за да получат честта да влязат тук, в тази светая светих на минералогията, но всичкото, което Пит искаше, бе да се измъкне навън. Той се изправи на крака, наду с уста плавателния си компенсатор и запристъпва навътре във водата, докато течението не го понесе със себе си.

Само по една пещера наведнъж, каза си той, като насочи лъча светлина по водата напред. Не можеше да разчита, че ще бъде вечно в будно състояние. Бе твърде слаб, за да се бори с бързеи и да се пази от камъните. Единственото, което можеше, бе да запази спокойствие и да се остави течението да го носи. Той скоро изпита усещането, че пътуваше цяла вечност, докато премине от една галерия в друга.

През следващите 10 километра (12.4 мили) таванът на пещерите и галериите се издигаше и снижаваше с монотонна последователност. След това той чу вледеняващия грохот на приближаващи се бързеи. За щастие първият улей, в който попадна, бе със средна сила. Водата го заблъска в лицето и той на няколко пъти бе потапян под разпенените бързеи, преди отново да достигне по-спокоен участък.

Пит си почина добре, когато реката се успокои и през един дълъг каньон влезе в огромна галерия. Когато след почти един час той стигна до другия й край, таванът бавно започна да се снижава, за да се спусне накрая под водата. Той напълни дробовете си до краен предел и се гмурна. Тъй като можеше да използва само едната си ръка и бе загубил плавниците си, той се придвижваше бавно. Насочи лъча светлина към грапавия таван на скалата и заплува по гръб. Дробовете му запротестираха от липсата на кислород, но той продължи да плува. Накрая фенерчето му разкри въздушен джоб. Той се стрелна към повърхността и мощно пое чистия, незамърсен въздух, хванат в капан дълбоко под земята преди милиони години.

Малката кухина се разшири в просторна пещера, чиито таван се издигаше над обхвата на светлината от фенерчето му. Тук реката правеше остър завой, при което се бе образувал малък риф от излъскан чакъл. Пит допълзя болезнено до един сух участък, за да си почине. Той изключи фенерчето, за да удължи живота на батериите.

Внезапно отново го запали. С крайчеца на окото си бе зърнал нещо в мрака, преди светлината да изгасне. Нещо имаше там, разположено на не повече от 5 метра (16 фута) от него. Черно тяло с прави очертания, каквито дивата природа не познаваше.

Духът на Пит се вдигна, когато той разпозна изпотрошените останки на „Подскачащия мях“. По някакъв невероятен начин лодката на въздушна възглавница бе оцеляла при ужасното сгромолясване от катаракта и бе изхвърлена тук, след като е била носена от течението в продължение на близо четиридесет километра. Най-сетне лъч на надежда. Той се запъти, препъвайки се по чакълестия бряг към гумения корпус и го разгледа под светлината на фенерчето си.

Двигателят и вентилаторът бяха изтръгнати от основата им и липсваха. Две от въздушните камери бяха спукани и изпуснали въздуха си, но останалите шест бяха все още здрави. Част от оборудването бе отнесено от потока, но четири бутилки с въздух, медицинският пакет за първа помощ, пластмасовата топка на Дънкан с цветния индикатор за вода, едно от греблата на Джордино, две резервни фенерчета и херметическата кутия с термоса с кафе и четирите сандвичи с наденица бяха оцелели като по чудо.