Клайв Къслър - Златото на инките

— Не, напълно съм убеден, че той говореше сериозно. — Золар сръбна от виното, направи израз на одобрение и кимна. — Отлично. Калифорнийско каберне от Шато Монтелена. Трябва да го опиташ.

Оксли вдигна чашата и се взря в нея.

— Не ми се празнува, докато съкровището не бъде складирано на безопасно място в Мароко и не научим, че Сайръс е напуснал Мексико.

Малко след като самолетът достигна това, което братята сметнаха, че е височината, на която щяха да летят, те откопчаха предпазните си колани и влязоха в товарния отсек, където започнаха да разглеждат по-отблизо невероятната колекция от златни антики. Бе минал едва час, когато Золар застина и погледна странно към брат си.

— Нямаш ли чувството, че се спускаме.

Оксли разглеждаше с възхищение една златна пеперуда, която бе закрепена върху златно цвете.

— Не чувствам нищо.

Золар не остана удовлетворен. Той се наведе и погледна през един прозорец към земята, която се оказа на по-малко от 1000 метра (по-малко от 3300 фута) под тях.

— Твърде ниско сме — каза остро той. — Нещо не е наред.

Оксли присви очи и погледна през един съседен прозорец.

— Прав си. Задкрилките са спуснати. Изглежда, че се готвим за кацане. Пилотът трябва да е получил сигнал за неизправност.

— Защо не ни е предупредил?

В този момент те чуха шума от спускането на колесниците. Земята сега се издигаше стремително към тях, за да ги посрещне. Те прелетяха над къщи и железопътни линии и след миг самолетът се озова в началото на пистата. Колелата се удариха в бетона и двигателите нададоха вой с обратна тяга. Пилотът настъпи спирачките и намали газта, когато насочи огромния самолет към една писта за рулиране.

Един надпис на летището гласеше „Добре дошли в Ел Пасо“. Оксли зяпна онемял, докато Золар изстреля на един дъх:

— Боже господи, приземили сме се в Съединените щати!

Той се втурна напред и започна да удря като обезумял по вратата на пилотската кабина. Не получи никакъв отговор, докато огромният самолет не спря до един хангар на Националната въздушна охрана 53 53 Национална въздушна охрана — американска организация за охрана на въздушното пространство, подобна на американските военновъздушни сили и съгласуваща действията си с тях. — Б.пр. в срещуположния край на летището. Едва тогава вратата на кабината бавно се открехна.

— Какво, по дяволите, правите? Заповядвам ви незабавно да се вдигнете обратно във въздуха. — Думите на Золар замръзнаха в устата му, когато се озова с лице срещу дулото на един пистолет, насочен между очите му.

Пилотът все още седеше на мястото си, както и вторият пилот и бордовият инженер. В рамката на вратата стоеше Хенри Мур и държеше странен деветмилиметров автоматичен пистолет, конструиран от самия него, докато вътре в кабината Мики Мур говореше по радиото на самолета, спокойно насочила един миниатюрен автоматичен пистолет, калибър .25, към врата на пилота.

— Простете за извънредното спиране, мои бивши приятели — каза Мур със заповеднически глас, който нито Золар, нито Оксли бяха чували преди, — но както виждате, има промяна в плана.

Золар присви очи пред дулото на пистолета. Лицето му се сгърчи от шок, който след миг премина в заплашителен гняв.

— Идиот, кръгъл идиот такъв, даваш ли си въобще сметка какво си направил?

— О, да — отвърна Мур с прозаичен тон. — Мики и аз отвлякохме самолета ви, заедно с товара му от златни антики. Вярвам, че знаете старата максима: „Между крадците няма достойнство“.

— Ако не вдигнете бързо този самолет във въздуха — удари на молба Оксли, — скоро тук ще загъмжи от митнически агенти.

— След като отвори дума за това, Мики и аз наистина обсъдихме идеята да предадем антиките на властите.

— Не знаеш какво говориш.

— О, разбира се, че знам, Чарли, стари приятелю. Както се оказа, федералните агенти се интересуват повече от теб и брат ти, отколкото от съкровището на Хуаскар.

— Как се озовахте тук? — поиска да узнае Золар.

— Просто се качихме в един от хеликоптерите, пренасящи златото. Армейските сапьори бяха свикнали с нашето присъствие и не обърнаха внимание, когато се качихме на борда на самолета. Скрихме се в една от тоалетните, докато пилотът не излезе, за да поговори с вас на пистата. Тогава превзехме кабината.

— Защо трябва федералните агенти да вярват на думите ви?

— Казано един вид, Мики и аз, самите ние бяхме агенти преди — кратко обясни Мур. — След като поставихме кабината под наш контрол, Мики се обади по радиото на неколцина стари приятели във Вашингтон, които уредиха посрещането ви.