Клайв Къслър - Златото на инките

Золар се подслони под сянката на дясното крило и провери списъка на антиките, съставен от Хенри и Мики Мур, докато мексиканските сапьори натоварваха последните от тях на борда на самолета. Той кимна към златната скулптура на маймуна, която един голям електрокар вдигаше към товарния отсек на близо 7 метра (23 фута) височина от земята.

— Това е последната.

Оксли се загледа за миг в голия пейзаж, обграждащ самолета.

— Едва ли би могъл да избереш по-пусто място за прехвърляне на съкровището.

— Можем да благодарим на покойния полковник Кампос, затова че го предложи.

— Някакъв проблем с хората на Кампос след преждевременната му смърт? — попита Оксли по-скоро с цинизъм, отколкото с чувство на съжаление от загубата.

Золар се засмя.

— Абсолютно никакви, след като дадох на всеки един от тях златно кюлче от сто унции.

— Постъпил си щедро.

— Не беше трудно при толкова много злато наоколо.

— Жалко, че Матос няма да може да похарчи дяла си.

— Да, плаках през целия път от Серо ел Капироте дотук.

Пилотът на Золар се приближи и отдаде неофициално чест.

— Екипажът ми и аз сме готови и чакаме вас, господа. Бихме искали да излетим, преди да се е стъмнило.

— Товарът закрепен ли е здраво? — попита Золар.

Пилотът кимна.

— Не е най-добре изпипаната работа, която съм виждал. Въпреки че не използваме товарни контейнери, той би трябвало да издържи, докато кацнем край Надор в Мексико, при условие, че не попаднем в силна турбулентност.

— Очаквате ли такава?

— Не, сър, метеорологичната карта показва спокойно небе по целия път.

— Добре. Можем да се радваме на гладък полет — каза Золар доволен. — Помнете, че и за миг не трябва да пресичаме границата на Съединените щати.

— Начертал съм курс, който ще ни отведе на безопасно разстояние на юг от Ларейдо и Браунсвил до Мексиканския залив под Кий Уест, откъдето ще се отправим към Атлантика.

— След колко време ще се приземим в Мароко? — попита Оксли пилота.

— Според програмата на полета ни, след десет часа и петдесет и пет минути. Като вземем под внимание, че сме натоварени до максимум, плюс още няколкостотин фунта допълнителен товар и пълен запас от гориво и като прибавим заобикалянето на Тексас и Флорида от юг, ние добавихме малко повече от час към летателното време, което, надявам се, ще наваксваме при попътен вятър.

Золар погледна към последните лъчи на слънцето.

— Като отчетем смяната на времето, това ще ни отведе в Надор в ранните следобедни часове на утрешния ден.

Пилотът кимна.

— Веднага щом заемете местата си на борда, ще се вдигнем във въздуха.

Той се върна към самолета и се изкачи по една стълба, опряна на предната входна врата.

Золар направи жест към стълбата.

— Освен ако не сте харесали тази дупка в пясъка, не виждам причина да оставаме повече тук.

Оксли се поклони весело.

— След теб.

Когато минаваха през входната врата, той се спря за малко и хвърли един последен поглед на югозапад.

— Все пак, струва ми се, че е редно да изчакаме.

— Ако Сайръс бе на наше място, той не би се поколебал да замине. Залогът е твърде голям, за да се бавим повече. Брат ни е жив и здрав. Спри да се тревожиш.

Те махнаха на мексиканските армейски сапьори, които отстъпиха назад от самолета и шумно аплодираха благодетелите си. След това бордовият инженер затвори вратата и я залости.

След няколко минути турбините нададоха вой и големият 747–400 се издигна над вълнообразните пясъчни дюни и направи лек завой на югоизток. Золар и Оксли седяха в едно малко пътническо отделение на горната палуба, непосредствено зад пилотската кабина.

— Чудя се, какво ли стана със семейство Мур? — размишляваше Оксли, взирайки се през един прозорец към Морето на Кортес, докато то се смаляваше в далечината. — Последния път, когато ги видях, беше в пещерата, когато последната част от съкровището се товареше върху една шейна.

— Обзалагам се, че Сайръс се е справил с този малък проблем, както с депутатката от Конгреса Смит и Руди Гън — каза Золар, отпускайки се за първи път от много дни насам. Той вдигна очи и се усмихна на личната си прислужница, която им предложи две чаши вино върху поднос.

— Знам, че звучи странно, но имах неспокойното чувство, че нямаше да бъде лесно да се отървем от тях.

— Трябва да ти кажа, че същото нещо мина и през ума на Сайръс. Всъщност, той мислеше, че те са двама убийци.

Оксли се извърна към него.

— И жената? Шегуваш се.