Клайв Къслър - Златото на инките

— Заведете ги в градския следствен отдел.

Веднага щом съсипаните и напълно сломени крадци на произведения на изкуството бяха заведени в две различни коли, агентите се обърнаха към семейство Мур.

— Не мога да ви кажа колко сме ви благодарни за това, че ни съдействахте — каза Гаскил. — Залавянето на фамилия Золар ще доведе до огромен спад в кражбите на произведения на изкуството и контрабандата на антики.

— Не действаме само от благотворителност — каза Мики, облекчена и щастлива. — Хенри е сигурен, че перуанското правителство ще обяви награда.

Гаскил кимна.

— Мисля, че тя ви е в кърпа вързана.

— Честта да бъдем първите, които ще каталогизират и фотографират съкровището, ще допринесе много за издигане на репутацията ни на учени — обясни Хенри Мур, докато прибираше пистолета си в кобура.

— Митницата също би искала да получи подробен доклад за предметите, ако не възразявате? — попита Гаскил.

Мур кимна енергично.

— Мики и аз ще бъдем щастливи да работим с вас. Ние вече направихме опис на съкровището. Ще ви представим доклада, преди то да бъде върнато официално на Перу.

— Къде ще го държите дотогава? — попита Мики.

— В един държавен склад, чието местонахождение не мога да разкрия — отвърна Гаскил.

— Има ли някакви новини за депутатката от Конгреса Смит и за дребничкия мъж от НЮМА?

Гаскил кимна.

— Минути преди да кацнете ни се обадиха, че са били спасени от едно местно индианско племе и сега са на път към болницата.

Мики потъна в една пътническа седалка и въздъхна.

— Тогава всичко е свършило.

Хенри седна на облегалката за ръце и взе ръката й в своята.

— Да, за нас — каза тихо той. — Отсега нататък ние ще изживеем дните си заедно като двойка стари преподаватели в университет с покрити от лозници стени.

Тя вдигна очи към него.

— Толкова ли е ужасно това?

— Не — каза той, като я целуна леко по челото, — мисля, че ще се справим.

Пит бавно се издигаше от дълбините на мъртвешкия унес с чувството, че пълзи нагоре по кален и хлъзгав склон, само за да се плъзне обратно надолу всеки път, когато се протегнеше и докоснеше повърхността на съзнанието. Той се опита да задържи тези кратки проблясъци на съзнание, но изпадаше отново в забрава. Само да можеше да отвори очи, мислеше замаяно той, тогава може би щеше да успее да се върне към действителността. Накрая с могъщо усилие той успя да отлепи клепачите си.

Той видя само черен мрак и поклати глава в отчаяние, мислейки, че отново бе изпаднал в несвяст. Тогава болката се върна, избухвайки с огнена сила и той се събуди напълно. Претърколи се встрани и се изправи до седнало положение, след което тръсна глава, за да прогони мъглата, която бе изпълнила дълбоките кътчета на съзнанието му. Пит отново започна да се бори срещу туптящата болка в рамото си, мъчителния обръч, стегнал гърдите му и парещото усещане в китката. Той внимателно опипа резката на челото си.

— Какъв страхотен образец на мъжество си ти — измърмори той.

Пит бе учуден, че не се чувстваше прекомерно слаб от загубата на кръв. Той свали от ръката си фенерчето, дадено му от Джордино след падането от водопада, запали го и го заби в пясъка така, че лъчът да осветява горната част на тялото му. Той разтвори ципа на водолазния си костюм и внимателно опипа раната в рамото си. Куршумът бе минал през плътта и излязъл отзад, без да засегне лопатката или ключицата. Неопреновата гума на разкъсания, но все още плътно прилепнал до тялото му водолазен костюм бе помогнала раната да се запуши и бе ограничила потока кръв. Облекчен, че не бе получил кръвоизлив, какъвто смяташе, че имаше, той се отпусна и започна да прави оценка на положението си. Шансовете му за оцеляване бяха в сферата на невъзможното. Със сто километра (62 мили) пред себе си, изпълнени с неизвестни бързеи, отвесни каскади и дълги тунели, които минаваха през изцяло потопени под водата пещери, той не се нуждаеше от гледачка на ръка, за да разбере, че линиите на живота му върху дланта щяха да спрат далеч преди той да достигне преклонна възраст. Дори да имаше въздух по целия път на подземната река, все още оставаше подводният участък от отвора на подземния канал до повърхността на Залива.

Повечето хора, които се озоваваха под земята в Хадес, царството на мрака, без надежда за измъкване и спасение, щяха да изпаднат в паника и да умрат, разранявайки пръстите си до кокалчетата в напразен опит да издълбаят път до повърхността. За разлика от тях Пит не се страхуваше. Той изпитваше странно задоволство и в душата му бе спокойно.