Клайв Къслър - Златото на инките

— Атакувайте ги! — извика той.

Рамос го погледна.

— С какво, полковник? С голи ръце ли?

Юма и членовете на племето му се намираха сега само на 10 метра (33 фута) от хеликоптера. Дотук бе изстрелян само един изстрел. Гледката на блестящите от слънцето златни воини за момент зашемети индианците монтоло. Единственият предмет от чисто злато, който някой от тях бе някога виждал, бе една малка чаша за причастие в олтара на малката църква в близкото село Илано Колорадо.

Пилотът даде газ и лопатките на хеликоптерните витла започнаха яростно да бият във въздуха, вдигайки вихрушка от прах. Колелата се бяха вече отлепили от върха на планината, когато Кампос най-сетне осъзна, че благоразумието е по-добро от алчността. Той направи тичешком четири крачки и скочи към товарната врата, подтикван от Чарлз Оксли, който протегна ръка към него.

В този миг хеликоптерът рязко се издигна нагоре. Вдигнатите ръце на Кампос хванаха празния въздух. Инерцията му го понесе под хеликоптера и отвъд ръба на скалата, сякаш правеше скок във вода от движение. Оксли наблюдаваше как тялото на полковника се смаляваше и преобръщаше, преди да се удари в скалите далеч долу в бездната.

— О, боже — изохка Оксли.

Золар бе вътре в товарния отсек, където се държеше за един ремък с мрачно изражение на лицето и не видя скока на Кампос от върха на планината. Грижите му бяха другаде.

— Сайръс е все още долу в пещерата.

— Той е с Амару и хората му. Не се тревожи. Техните автоматични оръжия далеч превъзхождат няколкото ловни пушки на индианците. Те ще си заминат с последния хеликоптер, който е все още на върха.

Едва тогава Золар се сети, че някой липсваше.

— Къде са Матос и полковникът?

— Индианците стреляха и раниха Матос, а Кампос се забави твърде много.

— Останал е на Серо ел Капироте?

— Не, падна от Серо ел Капироте. Мъртъв е.

Реакцията на Золар бе мечта за всеки психиатър. Изражението му стана замислено за момент, след което той избухна в смях.

— Матос ранен, а добрият полковник мъртъв. Повече печалба за фамилията.

Предварително набелязаният план на Юма и Пит бе изпълнен. Юма и неговият отряд бяха завзели върха и бяха прогонили злите хора от свещената планина на мъртвите. Той наблюдаваше как двама от племенниците му поведоха лейтенант Рамос и сапьорския му взвод надолу по стръмната пътечка, водеща към пустинята.

Нямаше начин как да носят Матос. Коляното му бе стегнато в бинт и той бе принуден да куца с останалите, доколкото можеше, подпомаган от двама сапьори.

Любопитството влечеше Юма към разширения отвор на тунела в планината. Той се измъчваше от желанието си да изследва пещерата и да види със собствените си очи реката, описана от Пит и водата, която виждаше в сънищата си. Но по-възрастните мъже бяха твърде уплашени, за да влязат във вътрешността на планината, а при младите проблемът бе златото. Те искаха да прекратят акцията, за да го отнесат, преди на върха да са се върнали въоръжени войници.

— Това е наша планина — каза един младеж, син на скотовъдец, съсед на Юма, — малките златни човечета ни принадлежат.

— Първо трябва да видим реката вътре в планината — възрази Юма.

— На живите е забранено да влизат в страната на мъртвите — предупреди по-големият брат на Юма.

Един от племенниците погледна към Юма със съмнение.

— Няма никаква река, която да тече под пустинята.

— Вярвам на човека, който ми каза за нея.

— На този гринго може да се вярва не повече отколкото на онези, в чиито вени тече испанска кръв.

Юма поклати глава и посочи златото.

— Това доказва, че не е излъгал.

— Войниците ще се върнат и ще ни убият, ако не си тръгнем — запротестира друг от племето.

— Златните хора са твърде тежки, за да ги носим надолу по стръмната пътека — възрази младежът. — Те трябва да бъдат спуснати с въжета надолу по скалните стени. Това ще отнеме време.

— Нека да отправим молитва към демона и да си тръгваме — каза брат му.

Юма неохотно отстъпи.

— Така да бъде, семейство мое, приятели мои. Ще удържа на обещанието си и ще вляза в планината сам. Вземете златните хора, но побързайте. Скоро ще мръкне.

Когато се обърна и влезе в разширения вход на тунела, който водеше навътре в планината, Юма не чувстваше страх.

Изкачването до върха на планината им бе донесло добро. Злите хора бяха прогонени. Демонът отново почиваше в мир. Сега, с благословията на демона, Били Юма се чувстваше уверен, че може безопасно да влезе в страната на мъртвите. И може би щеше да намери следа, която щеше да го отведе до изгубените свещени идоли на неговото племе.