Клайв Къслър - Златото на инките

Грохотът на водопада бе останал далеч назад в тъмнината. Съзнанието му бавно се върна в релсите си и той се зачуди на какво ли разстояние е бил отнесен от побеснелия поток. После, когато мислите му се избистриха, той си спомни за Джордино. В отчаяние той извика името на Ал с глас, който отекна във въздушната камера. Макар че се надяваше, Пит в действителност не очакваше да чуе отговор.

— Насам.

Отговорът, който долетя, бе не по-висок от шепот, но за Пит той прозвуча така, сякаш идваше от високоговорител. Олюлявайки се, той се надигна на крака, и се опита да определи откъде идваше гласът.

— Обади се пак.

— Намирам се само на шест метра от теб, нагоре по течението — каза Джордино. — Не ме ли виждаш?

Погледът на Пит бе забулен от някаква червена мъгла. Той разтри очите си и откри, че може отново да ги фокусира. Той също така осъзна, че червената мъгла, която забулваше зрението му, идваше от кръвта, която се стичаше от една дълбока резка в челото му. Сега той ясно можеше да различи Джордино, който лежеше по гръб недалеч от него с тяло полупотопено във водата.

Той отиде клатушкайки се при приятеля си, като стискаше с ръка лявата част на гръдния си кош в напразен опит да потисне болката. Той коленичи вдървено край Джордино.

— Така се радвам да те видя отново. Помислих си, че ти и „Подскачащият мях“ сте отплавали без мен.

— Останките от нашата вярна лодка бяха отнесени надолу по реката.

— Лошо ли си ранен? — попита Пит.

Джордино се усмихна бодро, вдигна длани и размаха пръстите си.

— Поне мога да свиря в Карнеги Хол.

— Да свириш? Ти дори не можеш да различаваш нотите. — Изведнъж очите на Пит се изпълниха със загриженост. — Гърбът ти ли е?

Джордино поклати леко глава.

— Останах в „Подскачащия мях“ и когато лодката се удари в дъното, краката ми се оплетоха във въжетата, които държаха оборудването. След това тя излетя в едната посока, а аз в другата. Мисля, че и двата ми крака са счупени под коленете.

Пит леко опипа прасците на Джордино. Приятелят му сви ръце в юмруци.

— Имаш късмет. Прости счупвания, без сложни фрактури.

Джордино погледна нагоре към Пит.

— Изглеждаш така, сякаш си минал през цикъла за центрофуга на някоя пералня.

— Само няколко драскотини и натъртвания — излъга Пит.

— Тогава защо говориш със стиснати зъби?

Пит не отговори. Опита се да извика една програма в компютъра на ръката си, но от удара в един камък той се бе повредил. Пит разкопча ремъка му и го хвърли в реката.

— Толкоз за данните на Дънкан.

— И аз изгубих фотоапарата си.

— Лош късмет. Никой няма да дойде скоро тук.

— Имаш ли някаква представа колко остава до пещерата със съкровището? — попита Джордино.

— Грубо предположение? Може би два километра.

Джордино го погледна.

— Ще трябва да ги изминеш сам.

— Говориш глупости.

— Ще ти бъда само товар. — Джордино вече не се усмихваше. — Забрави за мен. Тръгвай към пещерата със съкровището.

— Не мога да те оставя тук.

— Със счупени кокали или не, аз все още мога да се нося по течението. Ще те последвам по-късно.

— Внимавай, когато стигнеш там — каза мрачно Пит. — Може да се носиш по течението, но не можеш да избягаш от него. Гледай да се придържаш близо до брега, извън главния поток, тъй като в противен случай ще бъдеш отнесен надолу без всякаква надежда за спасение.

— Голяма работа. Бутилките ни с въздух изчезнаха заедно с „Подскачащия мях“. Ако по пътя си оттук до пещерата със съкровището срещнем подводна галерия, която е по-дълга, отколкото можем да издържим без да дишаме, ние така или иначе ще се удавим.

— Трябва да гледаш живота от светлата му страна.

Джордино свали едно резервно фенерче от колана, завързан около бедрото му.

— Ще имаш нужда от това. Лампата на главата ти изглежда така, сякаш е водила неуспешна битка с някоя скала. Като говорим за това, лицето ти също е в безобразно състояние. От него шурти кръв върху раздраните остатъци от хубавия ти водолазен костюм.

— Като се гмурна отново в реката, всичко ще се оправи — каза Пит, докато завързваше фенерчето на ръката си над счупената китка, където преди бе поставен компютърът. Той хвърли колана с тежестите. — Това вече няма да ми трябва.

— Няма ли да вземеш бутилката си с въздух?

— Не искам да се товаря с неща повече от необходимото.

— Ами ако стигнеш до подводен тунел?

— Ще се наложи да плувам под вода, докато имам въздух в дробовете си.

— Една последна услуга — каза Джордино, като вдигна празните ремъци, които преди бяха държали бутилките му с въздух. — Завържи заедно краката ми, за да не се мятат във водата.