Клайв Къслър - Златото на инките

На два пъти таванът се сливаше с водната повърхност и те трябваше да продължат пътя си под вода. Тогава те преминаха през процедурата, която се състоеше в това да изпуснат въздуха от „Подскачащия мях“, докато получи нулева подемна сила, да се върнат към дишане от бутилките си с въздух и да се понесат по течението през подводния тунел, влачейки сплесканата лодка и оборудването й зад себе си, докато излязат в открита пещера и я надуят отново. Нямаше оплаквания от допълнителните усилия. Нито един от двамата не очакваше гладко пътуване по спокойна река.

За да се освободят от напрежението, те започнаха да дават безсмислени имена на галериите и по-забележителните фигури. „Зала на смешките“, „Музей на восъчните фигури“, „Гимнастическият салон на Джордино“. Един малък чучур, водата от който се стичаше по стената на една пещера, бе наречен „Сополанко“. Самата река те нарекоха „Старият пияница“.

След като преминаха през втория подводен тунел и надуха отново лодката си, Пит забеляза, че скоростта на течението бе нараснала с два възела и наклонът на реката започваше да става все по-стръмен. Подобно на листа, носени от водата в някоя канавка, те продължиха стремителното си спускане надолу в страната на вечния мрак, без да могат да узнаят какви опасности се спотайваха зад следващия завой.

Лодката внезапно бе тласната неудържимо към един беснеещ катаракт и бързеите се увеличиха застрашително. Смарагдовата вода се превърна в кипящо бяла и заскача надолу през един тунел, осеян с големи камъни. „Подскачащият мях“ се затресе и започна да се изправя като необязден кон на родео, когато възсядаше някоя вълна, за да се гмурне отново в следващата падина по най-зашеметяващ начин. Всеки път, когато Пит си казваше, че бързеите не могат да станат по-буйни, в следващия участък от реката лодката бе хвърляна във все по-яростни и кипящи водни маси, които на няколко пъти напълно я заливаха. Но верният малък съд винаги отърсваше пяната от себе си и успяваше да си пробие път до повърхността.

Пит се бореше като бесен да държи лодката в права посока. Ако се обърнеха дори и наполовина напреки на вълнението, всички шансове за оцеляване щяха да бъдат изгубени. Джордино бе сграбчил аварийните весла и превиваше гръб в стремежа си да задържи лодката стабилна. Те влязоха на висока скорост в един остър завой на реката с масивни скали. Някои от тях бяха полупотопени и хвърляха зад себе си огромни вълни, приличащи на опашката на петел, други се издигаха над вълните като заплашителни монолити. Малкият съд едва успя да избегне няколко камъка, минавайки на косъм край тях. По-надолу от коритото се издигаше нова скала, сблъсъкът с която изглеждаше неизбежен за двамата мъже в лодката. Но външната стена на корпуса само се отърка в неподвижната скална повърхност, без да се спука и те продължиха пътя си надолу.

Изпитанията им нямаха край. Попаднаха в един водовъртеж, който ги завъртя като тапа в мивка с вода, преди да бъде всмукана надолу в канала. Пит опря гърба си в изпълнената с въздух облегалка зад себе си, за да се задържи в изправено положение и натисна лоста за газта до краен предел. Воят на форсирания двигател се загуби в рева на бързея. Цялата му воля и концентрация бяха фокусирани в това да не позволи лодката да се извие встрани от силата на бързото течение. Джордино също помагаше, като гребеше мощно с веслата.

Оставени без надзор, когато Джордино хвана веслата, самолетните прожектори бяха паднали в пяната зад борда. Сега единствената светлина идваше от лампите върху каските им. Струваше им се, че бе изминала цяла вечност, откакто бяха попаднали в този водовъртеж. Накрая те успяха да се отскубнат от него, само за да бъдат отново хвърлени в бързеите.

Пит намали газта и освободи ръцете си от ръкохватките на лоста за управление. Нямаше смисъл да се бори сега с реката. „Подскачащият мях“ щеше да отиде там, където бушуващата вода го отнесеше.

Джордино се взря в черната неизвестност пред него с надеждата да види по-спокойни води. Това, което съзря обаче, бе едно разклонение в реката, което отвеждаше основния поток в две различни галерии. Той извика над рева на водата:

— Приближаваме разклонение.

— Можеш ли да познаеш кой е главния водопровод? — извика му в отговор Пит.

— Този вляво изглежда по-голям.

— Окей, ляво на борд!

В един ужасяващ момент им се стори, че лодката им ще се разбие в огромната масивна скала, която разделяше реката, но „Подскачащият мях“ успя да мине на косъм покрай нея и се спаси от обръщане с кила нагоре само поради това, че попадна на една мощна обратна вълна. Малкият съд се заби навътре във вълните и хлътна стремително надолу, заравяйки носа си под стена от вода. По някакъв начин той успя да се хоризонтира преди да бъде тласнат напред от неумолимия поток.