Клайв Къслър - Златото на инките

Докато придвижваха обемистия контейнер през завоите и извивките на притока, водещ към реката, Пит си спомни, че пещерният водолазен спорт е един от най-опасните спортове в света. Непроницаемият мрак, клаустрофобното усещане, че си дълбоко под твърдата скална гръд, влудяващата тишина и постоянната опасност от загуба на ориентация, ако тинята се разбърка и завихри в непроницаеми облаци — всичко това можеше да доведе до паника, която бе погубила десетки водолази, обучени и екипирани да се справят с опасностите, и бе превърнало пещерния спорт в мрачно очарование, което не можеше да се изпита, ако се учеше от книга.

Какво беше казал неговият инструктор от Националното спелеологично дружество преди първото му гмуркане в една соленоводна пещера в Бахамите? „При гмуркане в пещера всеки може да умре по всяко време.“ Така един конкретен факт, научен по този особен начин, може да остане в паметта на човек завинаги. Пит си спомни, че през 1974 година само в подводните пещери във Флорида загубиха живота си двадесет и шест водолази, а общият брой на загиналите в света трябва да бе три пъти по-голям от тази цифра.

Пит никога не бе страдал от клаустрофобия, както и рядко страх разстройваше вниманието му, но при опасни условия той изпитваше безпокойство, което бе достатъчно, за да изостри сетивата му за неочаквани опасности.

При това положение, той не бе очарован от идеята да се спусне под вода без осигурително въже. Той достатъчно добре знаеше, че тази операция можеше лесно да се превърне в упражнение по самоунищожение, особено ако бъдеха повлечени неконтролируемо от бързото течение на реката. Тогава те нямаше да могат да се освободят от него преди да стигнат до пещерата със съкровището.

Хоризонталният процеп, който водеше към реката, се разширяваше и стесняваше в поредица от форми, наподобяващи пясъчен часовник. На разстояние сто метра (328 фута) от кладенеца те загубиха деветдесет процента от външната светлина. Запалиха лампите, закрепени към каските им. Още един бърз поглед към дълбокомера показа на Пит, че те се бяха бавно изкачвали, за да се доближат на двадесет метра (66 фута) от повърхността на водата.

Джордино спря движението си напред, обърна се и махна с едната си ръка. Бяха стигнали изхода към речната система. Пит му отвърна, като направи с ръка знака за „Окей“. След това той промуши ръка през ремъка, прикрепен към контейнера им с транспортното средство, за да не може някое непредвидено завихряне на водата да го откъсне от него.

Джордино ритна мощно с плавниците си напред и се изви под ъгъл нагоре в енергичен опит да изтегли и задържи кутията напречно на реката, преди главното течение да го понесе надолу, преди Пит да успее да излезе от притока. Той бе разчел времето си с почти съвършена прецизност. Точно когато загуби инерцията си и течението го хвана в здравата си прегръдка, Пит и неговият край на продълговатия контейнер изскочиха от страничната галерия.

Както бяха предварително планирали, те спокойно надуха плавателните си компенсатори, освободиха оловните тежести от контейнера, за да може той да се носи по водата, и спокойно се понесоха нагоре, носени от течението на реката. След като изминаха близо петдесет метра (164 фута), те пробиха повърхността и светлината на прожекторите им разкри една голяма открита галерия. Таванът бе от непозната черна скала, която не бе варовик. Чак когато Пит стабилизира светлинния лъч, той я разпозна като вулканична. За щастие, течението на реката бе равно и без камъни, но стените на тунела се издигаха отвесно над водата и не им предлагаха място за акостиране.

Той изплю мундщука на регулатора си и извика на Джордино:

— Бъди готов да свърнеш встрани, когато видиш свободно място на брега.

— Добре — каза Джордино през рамо.

Те бързо преминаха от вулканичната интрузия обратно към варовика, покрит от странен сив пласт, който поглъщаше светлината от прожекторите им и създаваше впечатление, че батериите им са изтощени. От тунела пред тях се чуваше постоянен басов тътен, който се усилваше и ехтеше в празното пространство. Най-лошите им страхове — да бъдат понесени през бурни непроходими бързеи или да се сгромолясат надолу в бездната от някои водопад преди да успеят да акостират на брега — внезапно започнаха да се надигат в тъмнината пред тях.

— Дръж се здраво — извика Джордино. — Изглежда, май ще направим едно малко скокче.

Пит наведе главата си надолу, за да може светлината от прожектора върху каската му да сочи право напред. Напразно. Тунелът скоро се изпълни с мъгла, която се вдигаше от водата като пара. В миг Пит си представи как пада от Ниагарския водопад без бъчва. Ревът сега бе оглушителен, усилен от акустиката на скалната пещера. В този момент Джордино влезе в мъглата и изчезна.