Клайв Къслър - Златото на инките

— Съжалявам, капитане, и първи пост не се обажда.

— Ще проверя това лично — каза раздразнено Диего. Той взе едно портативно радио и се запъти от палатката към командирската си машина. Внезапно той спря насред пътя и зяпна онемял.

Армейската командирска машина бе повдигната отпред с крик. Предните гуми бяха изчезнали в комплект с резервната.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори той на себе си. Да не би това да е някаква шега, чудеше се той, или е възможно полковник Кампос да го изпитва?

Той се завъртя на пети и се отправи към палатката си, но направи само две крачки и сякаш появили се от нищото чрез магическо заклинание, трима души му препречиха пътя. Всички държаха пушки, насочени към гърдите му. Първият въпрос, който премина през съзнанието му бе, защо някакви индианци, облечени така, сякаш щяха да карат добитък, саботираха оборудването му.

— Това е военна зона — избърбори той. — Нямате право да влизате в нея.

— Прави каквото ти се казва, войниче — отвърна Били Юма, — и никой от хората ти няма да пострада.

Диего внезапно се досети какво се бе случило с часовите му. Въпреки това той бе объркан. По никакъв начин не бе възможно една шепа индианци да пленят четиридесет обучени войници, без да произведат изстрел. Той адресира думите си към Юма, когото взе за техния водач.

— Хвърлете оръжията си преди хората ми да дойдат или в противен случай ще бъдете поставени под военен арест.

— Съжалявам, че трябва да те информирам, войниче — каза Юма, който изпитваше удоволствие от факта, че сплашваше офицера облечен в добре изгладена полева униформа и излъскани до блясък бойни ботуши, — но всичките ти бойци бяха разоръжени и сега са поставени под стража.

— Невъзможно! — високомерно изрече Диего. — Някаква сган от пясъчни плъхове не може да се мери с обучени професионални войници.

Юма сви безразлично рамене и се обърна към един от мъжете до себе си.

— Иди в палатката и направи така, че радиото да не работи.

— Ти си луд. Не можеш да унищожаваш държавно имущество.

— Вие сте влезли незаконно в нашата земя — каза Юма с тих глас. — Тук нямате никаква власт.

— Заповядвам ви да свалите оръжието си — изкомандва Диего, като посегна към кобура си.

Юма пристъпи напред с безизразно изражение върху обруленото си от вятъра лице и заби цевта на старата си пушка Уинчестър дълбоко в стомаха на капитан Диего.

— Не се съпротивлявай. Ако дръпна спусъка, тялото ти ще заглуши изстрела и онези на планината няма да чуят нищо.

Внезапната разтърсваща болка убеди Диего, че тези хора не се шегуваха. Те познаваха пустинята и можеха да се движат по терена като призраци. Заповедите към него бяха да осуетява евентуалното влизане на скитащи ловци или златотърсачи. Нищо не бе споменато за въоръжен отряд от местни индианци, които лежаха в засада. Той подаде бавно автоматичния си пистолет на един от хората на Юма, който пъхна цевта му зад колана на дънките си.

— Също и радиото, моля.

Диего неохотно предаде радиото си.

— Защо правите това? — попита той. — Не знаете ли, че нарушавате закона?

— Ако вие, войничета, работите в съюз с хората, които оскверняват свещената ни планина, то тогава вие сте тези, които нарушавате закона, нашият закон. Сега без повече приказки. Ще дойдете с нас.

Като пазеха мълчание, капитан Диего и радистът му бяха ескортирани на половин километър (една трета миля) до една голяма надвиснала скала, която стърчеше навън от тялото на планината. Там, скрити от погледа на хората от върха, Диего намери цялата си рота войници да седят уплашено, плътно притискайки се един в друг, докато няколко индианеца ги държаха под прицел със собствените им оръжия.

Те се изправиха бавно на крака и застанаха мирно. Появата на техния командир изпълни лицата им с облекчение. Двама лейтенанти и един сержант се приближиха и отдадоха чест.

— Никой ли не е избягал? — попита Диего.

Един от лейтенантите поклати глава.

— Не, сър. Те ни нападнаха преди да можем да окажем някаква съпротива.

Диего огледа индианците, които охраняваха хората му. Той преброи само шестнадесет, включително Юма.

— Това ли сте всички? — попита той невярващо.

Юма кимна.

— Повече не бяха нужни.

— Какво смятате да правите с нас?

— Нищо, войниче. Съседите ми и аз внимавахме да не нараним някого. Ти и твоите хора ще си починете хубаво няколко часа, след което ще можете свободно да напуснете земята ни.

— А ако се опитаме да избягаме?