Клайв Къслър - Златото на инките

Юма сви безразлично рамене.

— Тогава ще бъдете застреляни. Нещо, над което трябва да се замислите, тъй като хората ми могат да уцелят бягащ заек от петдесет метра.

Юма бе казал всичко, което бе имал да казва. Той обърна гръб на Диего и започна да се изкачва по една едва забележима пътечка, която минаваше през тесен процеп в южната стена на планината. Индианците монтоло не размениха нито една дума. Сякаш изпълнявайки някаква безгласна команда, десет души последваха Юма, докато другите пет останаха, за да пазят пленниците.

В сравнение с миналия път изкачването сега вървеше по-бързо. Юма се възползва от грешките си и избягваше погрешните отклонения, които преди го бяха довели до улеи без изход. Той помнеше здравите, издадени скални участъци, които можеха да се използват при катеренето, и тези, които трябваше да избягва, защото бяха силно ерозирали. Въпреки това изкачването по пътека, по която всяко едно себеуважаващо се товарно муле категорично би отказало да върви, им струваше големи усилия.

Той би предпочел да разполага с повече хора, които да подпомогнат атаката му, но десетината души, които задъхано се изкачваха зад него, бяха единствените, които не се страхуваха от планината. Или поне така твърдяха. Юма не бе сляп и можеше да види тревожното безпокойство в очите им.

След като стигна до една плоска тераса, той спря, за да си поеме дъх. Сърцето му биеше силно, но тялото му бе напрегнато и изпълнено с трескавата енергия на състезателен кон, който се готви да се хвърли в лудешки бяг от стартовата линия. Той извади един стар джобен часовник от панталоните си и провери колко е часът. Кимна на себе си, изпълнен със задоволство, и вдигна циферблата, за да го видят и останалите. Движеха се с двадесет минути аванс.

Високо над тях, на върха на планината, хеликоптерите се рееха във въздуха като рояк пчели около кошер с мед. След като ги натовареха с толкова злато, колкото можеха да носят, те с мъка се издигаха във въздуха и поемаха курс към самолетната писта в пустинята Алтар.

Офицерите и войниците на полковник Кампос бяха така погълнати от работа и така омаяни от златното богатство, че никой от тях не се сети да провери силите за сигурност, разположени около подножието на планината. Радистът на върха бе твърде зает с координирането на кацането и излитането на хеликоптерите, за да поиска доклад от капитан Диего. Никой не си направи труда да надзърне над ръба към опустелия военен лагер долу. Нито някой от тях забеляза малката група мъже, които бавно се изкачваха нагоре, приближавайки се към върха на планината.

Полицейският комендант Кортина бе човек, от чийто поглед рядко нещо можеше да убегне. Когато той се издигна с полицейския си хеликоптер над Серо ел Капироте на път за главната си квартира, той погледна надолу към каменния звяр и долови нещо, което бе останало незабелязано от всички други. Прагматичен мъж, той затвори очите си и в първия момент реши, че играта на светлосенките или може би ъгъла на зрение е причина за това. Но когато отново фокусира погледа си в древната скулптура, той можеше да се закълне, че злобното изражение се бе променило. Заплашителният поглед бе изчезнал.

Малко преди демонът да изчезне от очертанията на прозореца му, на Кортина му се стори, че изпълнените с остри зъби челюсти на пазителя на мъртвите бяха замръзнали в усмивка.

Пит се чувстваше така, сякаш падаше свободно надолу в една гигантска сламка за газирана вода, изпълнена с кобалтовосиня мъгла. Стените на вертикалната шахта на кладенеца бяха обли и гладки, сякаш бяха полирани. Ако не беше партньорът му, когото той виждаше да плува на близко разстояние под него в прозрачната вода, шахтата щеше да изглежда бездънна. Докато се спускаше, той отпуши ушите си и с леки движения на плавниците се изравни с Джордино, който се мъчеше да издърпа контейнера с превозното им средство през завоя в дъното на шахтата. Пит му помогна, като избута напред края на контейнера, който бе откъм неговата страна, и го последва.

Той хвърли поглед върху стрелката на дълбокомера си. Тя бе замряла неподвижно малко под делението за шестдесет метра (197 фута). Оттук нататък притокът щеше да се изкачва към реката и налягането на водата щеше да намалява, като по този начин всякакви опасения за загуба на съзнание от голяма дълбочина ставаха неоснователни.

Това тук нямаше нищо общо с гмуркането в жертвения кладенец сред обраслите с джунгла склонове на Андите. Там той бе използвал здраво осигурително въже с комуникационно оборудване. И с изключение на краткото му влизане в страничната пещера, за да спаси Шанън и Майлс, той никога не бе губил зрителна връзка с повърхността. Този път те щяха да влязат в един подземен свят на вечния мрак, който нито един човек или животно бяха някога виждали.