Клайв Къслър - Златото на инките

Почти цяла минута Юма лежа проснат върху една издатина, докато чакаше да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. Когато надигна глава, видя, че към него гледаше един дребен мъж със странна външност. Той бе плешив, носеше огромни очила и бе неуместно облечен в делови костюм с риза и вратовръзка. Мъжът напомняше на Юма на държавните служители, които веднъж годишно минаваха през селото на племето монтоло, обещаваха помощи под формата на торове, фураж, зърно и пари, след което продължаваха по пътя си, без никога да изпълнят обещанията си. След като се изкачи на ръба на върха, той забеляза също така и група мъже, които стояха около един армейски хеликоптер на 30 метра (100 фута) от него. Те не го забелязаха. Планът на Юма бе изкачването да завърши зад големия каменен демон, където никой нямаше да ги забележи. Никой, с изключение на Матос, който имаше нещастието да стои наблизо.

Юма насочи стария очукан уинчестър към мъжа и заговори тихо:

— Не вдигай никакъв шум или ще умреш.

Не бе необходимо Юма да се обръща, за да се увери, че първите няколко души от отряда му от съседи и роднини се изкачваха на планинския връх. Той осъзна, че отчаяно се нуждаеше от още една минута, за да може целият му малоброен отряд да стъпи на върха на планината. Ако човекът пред него подадеше тревога, цялата изненада щеше да се изгуби и останалите му хора щяха да бъдат заварени беззащитни по склона на планината. По някакъв начин той трябваше да спечели време.

Нещата се усложниха допълнително от внезапното появяване на един офицер с взвод войници, които излязоха от един дълбок процеп в скалата. Без да погледнат нито вляво, нито вдясно, те се насочиха към това, което изглеждаше на Юма като разположени в шахматен ред ниски мъже, направени от злато.

При вида на приближаващите войници, пилотът на хеликоптера запали двигателите, остави ги да работят на празен ход и зацепи двойните витла на големия транспортьор.

Край каменния демон Матос бавно вдигна ръце.

— Свали си ръцете! — изсъска Юма.

Матос се подчини.

— Как успяхте да преминете през охраната ни? — поиска да узнае той. — Какво правите тук?

— Това е свещената земя на моя народ — тихо отвърна Юма. — Вие я осквернявате с алчността си.

С всеки няколко спечелени секунди по двама нови индианци от племето монтоло се изкачваха на върха зад Юма, като образуваха група, скрита зад демона. Те бяха успели да стигнат дотук, без да причинят нараняване или смърт и Юма не искаше да го правят сега.

— Приближи се към мен — заповяда той на Матос — и застани до демона.

В очите на Матос се появи изражение на дива, необуздана лудост. Алчността му за златното богатство бавно започна да надвива страха му. Неговият дял щеше да го направи по-богат от най-смелите му мечти. Той не можеше да се откаже от него поради няколко суеверни индианци. Той погледна нервно през рамо към сапьорите, които се събираха при хеликоптера. Страхът, че ще загуби мечтите си, сви стомаха му в агонизираща болка.

Юма предчувстваше какво ще последва. Мъжът с костюма се изплъзваше от ръцете му.

— Искаш злато? — каза Юма. — Вземи го и напусни планината ни.

Когато видя, че зад Юма се появиха още мъже, Матос накрая не издържа. Той се обърна и побягна, като крещеше:

— Нарушители! Застреляйте ги!

Без да вдигне пушката си, за да се прицели, Юма стреля от бедрото си. Изстрелът му уцели Матос в коляното. Бюрократът залитна встрани, очилата излетяха от главата му и той се просна тежко върху гръдния си кош. После се претърколи по гръб, вдигна крака си и сграбчи коляното си с две ръце.

Роднините и съседите на Юма се пръснаха подобно на призраци в гробище и обкръжиха хеликоптера. Лейтенант Рамос, който не беше глупак, веднага прецени ситуацията. Хората му бяха сапьори, а не пехотинци и не носеха оръжие. Той веднага вдигна ръце, предавайки се, и извика на малкия си взвод да направи същото.

Золар изруга високо.

— Откъде, по дяволите, се взеха тия индианци?

— Няма време за разсъждения — рязко изрече Оксли. — Махаме се оттук.

Той скочи през товарния люк и дръпна Золар след себе си.

— Златните воини! — запротестира Золар. — Не са натоварени.

— Забрави ги.

— Не! — съпротивляваше се Золар.

— Тъп глупак такъв. Не виждаш ли, тези хора са въоръжени. Армейските сапьори не могат да ни помогнат. — Той се обърна и изкрещя на пилота на хеликоптера. — Излитай! Andale, andale!

Полковник Кампос реагира по-бавно от другите. Той по най-глупав начин заповяда на лейтенант Рамос и неговите хора да се съпротивляват.