Клайв Къслър - Нощно издирване

Затърси наоколо и ръцете му напипаха допълнителните резервоари за сгъстен въздух. Погледна компаса, закачен на колана му, за да определи посоката на „Емприс“ и започна да плува, разбърквайки с плавниците дъното.

— Клинджър се обажда от „Сафо“ — каза Гън.

Пит отстъпи назад от мониторите.

— Дай ми да говоря с него.

Гън свали наушните си слушалки и му ги подаде. Пит ги нагласи на главата си и заговори в мъничкия микрофон.

— Клинджър, тук е Пит. Какво откри?

— Нещо като размътена утайка на речното дъно — отвърна Клинджър.

— Можеш ли да определиш на какво се дължи?

— Не. Каквото и да е било, трябва да е потънало в тинята.

Пит отмести поглед към хидролокатора.

— Засече ли нещо?

Операторът поклати глава.

— Освен някакво мъгляво петно от тази страна на подводницата, картата за данни е празна.

— Дали да не се върнем и да помогнем на спасителния екип? — попита Клинджър.

Пит потъна в краткотрайно мълчание. Странно го подразни въпросът на Клинджър. Дълбоко в себе си почувства, че нещо неопределимо е пренебрегнато.

Хладнокръвната логика диктува, че човешкият ум е далеч по-непогрешим от машините. Ако уредите не отчитаха нищо, значи нямаше нищо за откриване. Противно на собствените си човъркащи го съмнения Пит не отхвърли предложението на Клинджър.

— Клинджър?

— Слушам.

— Върни се обратно, но предприеми бавен курс на зигзаг.

— Разбрано. Ще си отваряме очите на четири. „Сафо“ потегля.

Пит върна слушалките на Гън и го попита:

— Как върви там долу?

— Прекрасно — отвърна Гън. — Убеди се сам.

Разчистването на коридора се извършваше със страхотна бързина, или поне дотолкова, доколкото позволяваше дълбоководното налягане. Водолазите от херметическата камера се разделиха там, където имаше по-малки парчета отломки и продължиха да работят с ацетиленови горелки и хидравлични резачки. Двама от тях подпряха поклащащите се отвесни прегради с алуминиеви подпорни колони, за да не паднат навътре.

Водолазите с костюми ДЖИМ насочваха челюстите, които висяха от дерик-крана на „Ошън венчърър“ над тях, към най-труднодостъпните отделения. Докато единият направляваше подемния кабел до съответния ъгъл, другият придържаше малка кутия в ръчно задействащите се скоби на манипулатора, който регулираше огромните щипци. Когато се убедиха, че те са захапали здраво, кранистът задейства лебедката и започна леко да повдига товара от дъното.

— Със скоростта, с която действат — отбеляза Гън, — ще бъдем готови да извършим последното изгаряне над кабината на Шийлдс след четири дни.

— Четири дни — повтори бавно Пит. — Кой знае дали все още ще бъдем тук… — Той рязко се обърна и погледна екраните.

— Нещо нередно ли има? — погледна го учуден Гън.

— Колко водолази трябва да са навън в тази смяна?

— Четирима — отвърна Гън. — Защо питаш?

— Защото преброих петима.

Глай се прокле, задето бе поел такъв глупав риск. Той лежеше под една от ръждясалите спасителни лодки и не виждаше почти нищо от това, което работеше спасителният екип. Идеята да се смеси с тях му се стори абсурдно проста, макар и опасна.

Забеляза, че между неговия водолазен костюм и тези на екипа има незначителна разлика. Бутилките под налягане на гърба му бяха от по-стар модел, но цветът им беше като на другите. Кой ще обърне внимание на един натрапник, който изглежда като всеки от тях?

Той се гмурна надолу към парахода, докато плавниците му не закачиха нещо твърдо — беше откачен стоманен капак на люк, който лежеше върху палубата. Преди да обмисли следващия си ход, един от спасителния екип се плъзна към него и му посочи надолу към люка. Глай отривисто потвърди с глава, че е разбрал и двамата заедно отместиха тежкия стоманен капак към фалшборда и го пуснаха зад борда.

После Глай се залови да помага на останалите, сякаш още от началото беше с тях. Това беше класически случай, потвърждаващ начина на мисленето му: най-очебийното е най-малко очебийно.

Спасителният екип беше напреднал много повече, отколкото си бе представял. Хората на НЮМА бяха като рудокопачи, които знаеха точно къде се намира основният залеж, и бяха изкопали шахтата си на съответното място. Според изчисленията му те разчистваха по един тон отломки на всеки три часа.

Той се оттласна към отворената кухина, преценявайки приблизително ширината й. Следващите два въпроса бяха: до каква дълбочина щяха да стигнат и за колко време?