Клайв Къслър - Нощно издирване

— Надявам се, че няма да доживеем разочарование.

— Един обединен континент с население и територия почти колкото Съветския съюз не може да доведе до разочарование. Това може да се окаже избавлението и за двете страни.

— Съединени щати на Канада… Харесва ми как звучи — каза Сарвьо.

— Как виждаш бъдещето?

— Крайморските провинции Нюфаундленд, Нова Шотландия и Ню Брънзуик сега са откъснати от останалата част на Канада поради независимата провинция Квебек. В близките месеци те ще разберат, че е в техен интерес да кандидатстват за щатски статут. Ще ги последват Манитоба и Саскачиуан. За тях решението ще е лесно, тъй като те винаги са били в тесни връзки с вашите североизточни земеделски щати. После, предполагам, че Британска Колумбия ще поиска преговори. Тогава, след като тихоокеанските и атлантическите пристанища вече няма да са техни, останалите провинции постепенно ще дадат съгласието си.

— А Квебек?

— Французите временно ще ликуват от радост заради независимостта си. Но в светлината на неизбежните икономически трудности в крайна сметка те също ще приемат щатския статут като добра сделка.

— А как ще реагират англичаните?

— Както в случаите с Индия, Южна Африка и другите им колонии. Ще махнат с неохота за сбогом.

— Какви са ти плановете, приятелю?

— Ще се кандидатирам за президент на Квебек — отвърна Сарвьо.

— Не ти завиждам. Ще бъде трудна, мръсна битка.

— Да, но ако аз спечеля, печелим и двамата. Квебек ще бъде с една крачка по-близо до присъединяването към съюза. И което е най-важно, ще бъде в състояние да гарантира електрическа енергия от „Джеймс бей“ и ще бъде сигурно, че вие сте включени и ще се облагодетелствате от развитието на вашето нефтено находище в залива Унгава.

Президентът остави празната си чаша на масичката и погледна Сарвьо.

— Съжалявам за Даниел. Трудно ми беше да взема решение да ти кажа за връзката й с Анри Вийон. Не бях сигурен как ще го приемеш или дали изобщо щеше да ми повярваш.

— Повярвах ти — отвърна тъжно Сарвьо. — Повярвах ти, защото знаех, че е истина.

— Да можеше да има друг начин…

— Не можеше!

Бяха си казали всичко. Президентът отвори вратата. Сарвьо го хвана за рамото, за да го задържи.

— По още един въпрос трябва да се разберем.

— Казвай.

— За Северноамериканския договор. Ако всичко друго пропадне, ще принудиш ли Канада да се придържа към условията?

— Да — отвърна президентът и погледът му стана твърд. — Не може да има връщане назад. Ако ми се наложи, няма да се поколебая да приложа договора.

Валеше дъжд, когато Хайди, накуцвайки, влезе в залата за излитащи пътници на ТУА на летище „Кенеди“. Силният проливен нюйоркски дъжд одираше листата на дърветата и принуждаваше натовареното автомобилно движение да пълзи като гъсеница. Тя носеше син шлифер над военноморската си униформа, от косата, подаваща се от бялата фуражка, се стичаха капки дъжд. Остави голямата си пътна чанта на килима и изнасяйки внимателно цялата си тежест върху здравия си крак, седна на един свободен стол.

След шеметните събития от изминалите няколко седмици, мисълта, че се връща отново към всекидневните си задължения, я потисна. Не бе виждала Пит, откакто той спешно замина за Отава, нито изпадналия в безсъзнание Брайън Шоу, до когото охраняващите го морски пехотинци не я допуснаха, преди да го качат в линейка и спешно да го закарат във военна болница. Почти я бяха забравили в общата възбуда. Благодарение единствено на загрижеността на адмирал Сандекър тя беше закарана в Ню Йорк, за да се наспи заслужено в хотел „Плаза“. За другия ден й беше запазено място в първа класа за самолет, да отлети обратно за военноморската база в Сан Диего.

Тя се загледа през прозорците в дъжда, който образуваше езера по пистата и отразяваше многоцветните светлини в две измерения. Ако наоколо нямаше хора, щеше да си позволи удоволствието хубаво да си поплаче. Изпитваше дълбок копнеж при спомена за прегръдките на Шоу. Той бе нахлул в живота й и сега тя негодуваше, задето й бе отнел любовта. Но не изпитваше угризения, само се ядосваше на себе си, че не успява да се владее.

Сляпа и глуха за разхождащите се край нея хора, тя се опита да пропъди от съзнанието си чувствата и срамните си постъпки през отминалите седмици.

— Все съм виждал меланхолични създания — каза глас до нея, — но вие, госпожо, биете рекорда.

— Толкова ли ми личи? — попита тя, изненадана от спокойствието в гласа си.