Клайв Къслър: Нощно издирване

— Не мърдайте, мистър!

— Заведете ме при президента! Бързо! — настоя Пит. В мига, в който изговори думите, осъзна, че сигурно са прозвучали абсурдно.

Полицаят изгледа подозрително странното му облекло.

Пит едва бе имал време да свали горнището на водолазния си костюм и да навлече якето на Джордино — с два номера по-късо — за да хукне към самолета на Уеслър. От кръста надолу бе останал с долната част на водолазния костюм и бос.

Изневиделица други двама притиснаха Пит от двете му страни.

— Внимавайте с него, момчета. Може да носи бомба в тази чанта.

— В нея няма нищо, освен един лист хартия — поясни бесен Пит.

Около тях започнаха да се събират туристи и да щракат с фотоапаратите си, любопитни да узнаят какво става.

— Я най-добре да го разкараме оттук — каза единият полицай и грабна пътната чанта.

Пит никога не се бе чувствал толкова отчаян.

— За бога, изслушайте ме…

Тъкмо започнаха да го избутват, и то доста грубо, когато един мъж с класически тъмносин костюм си проправи път през тълпата. Той хвърли бегъл поглед към Пит и се обърна към полицая.

— Проблем ли имате, господин полицай? — попита той, показвайки картата си за самоличност от американските тайни служби.

— Този екстремист се опита да влезе в Сенатската камара…

Пит изведнъж се освободи и се втурна напред.

— Щом сте от тайните служби, помогнете ми. — Той викаше, без да съзнава.

— Спокойно, приятел — каза „тъмносиният костюм“ и ръката му се стрелна към кобура на оръжието под мишницата му.

— Нося важен документ за президента. Името ми е Пит. Той ме очаква. Трябва да ме заведете при него.

Полицаите отново се нахвърлиха върху Пит, този път с гневни пламъчета в очите. Агентът от тайните служби ги възпря с ръка.

— Спокойно! — Той погледна скептично Пит и каза: — Дори да искам, не мога да ви заведа при президента.

— Тогава ме заведете при Харисън Мун — озъби му се Пит, идвайки му до гуша от абсурдното положение.

— Мун познава ли ви?

— Ако щете вярвайте!

Мърсиър, Оутс и Мун седяха в преддверието на Сената и гледаха президента по телевизионния монитор, когато вратата се отвори със замах и група от агенти на тайните служби, полицаи и охранители на сградата, които влачеха Пит с поне половин дузина ръце, нахлуха в помещението като приливна вълна.

— Край на лова! — извика Пит. — Намерих го!

Мърсиър скочи на крака и зяпна с уста. Беше толкова смаян, че не можа да продума веднага.

— Кой е този човек? — попита Оутс.

— Боже мой! Това е Пит! — успя да смотолеви Мун.

С усмирени ръце и подуто от подъл удар око, Пит кимна към протритата стара чанта в ръката на единия полицай.

— Копието на договора е вътре.

Докато Мърсиър свидетелстваше за Пит и изкарваше охраната от преддверието, Оутс зачете съдържанието на договора. Когато свърши, вдигна недоумяващ поглед.

— Истински ли е? В смисъл, има ли вероятност да е подправен?

Пит се стовари на един стол и внимателно опипа издуващата се синина под окото си.

— Бъдете спокоен, господин секретар, в ръцете си държите автентичен документ.

Мърсиър се приближи и прелисти набързо страниците на копието с речта на президента.

— Остават му още две минути до края на изявлението.

— Ами тогава да му дадем това, хайде, бързо! — настоя Мун.

Мърсиър погледна изтощения мъж на стола.

— Мисля, че господин Пит трябва да има тази чест. Той представлява мъжете, които загинаха заради договора.

Пит рязко се изправи на стола.

— Кой, аз?! О, не мога да се покажа пред милионите зрители, които наблюдават по телевизията Канадския парламент, и да прекъсна обръщението на президента. Не и в този вид, сякаш съм пияница от карнавално увеселение.

— Няма да правите това — усмихна се Мърсиър. — Аз ще прекъсна президента и ще му кажа да дойде в преддверието. Вие ще му го дадете тук.

Разположени в тъмночервените кресла на Сенатската камара, водачите на канадското правителство останаха изумени от поканата на президента на Съединените щати да започнат преговори за сливането на двете нации. Всеки чуваше подобно нещо за първи път. Единствено Сарвьо седеше невъзмутим, със спокойно и неразгадаемо лице.

Шепот от негодувание заля залата, когато президентският съветник по националната сигурност се приближи до катедрата и заговори тихо в ухото на президента. Прекъсването на важно изявление не беше обичайна практика и нямаше да бъде подминато с мълчание.

— Моля да ме извините за момент — каза президентът, което подсили загадъчността. Той се обърна и излезе в преддверието.