Клайв Къслър - Нощно издирване

Боже мой, възкликна той наум. По днешните цени всичко това тук трябва да възлиза на повече от триста милиона долара.

Колкото и да се изкушаваше да се помотае и съзерцава богатството, Шоу продължи нататък. Дрехите му подгизнаха от пот и въпреки това имаше чувството, че се намира в хладилник.

Машинистът бе избрал да умре в кабината на локомотива. Огромното желязно чудовище беше покрито с вековен прах, под който обаче можеха да се видят красиво изработените златни цифри „88“ и червената странична лента.

На десетина метра от предната скара на локомотива се бе свлякла масивна скала и запушваше главния вход на кариерата. Там имаше пръснати още жертви. Явно се бяха опитвали яростно да копаят до последен дъх, защото кокалестите им ръце бяха останали вкопчени в лопати и кирки. Всъщност бяха прокопали няколко тона скала, но резултатът е бил капка в морето. Дори стотици мъже не биха могли да пробият тази планина от камъни за по-малко от месец.

Как ли се е случило всичко това — каза си Шоу и неволно потрепери. Неоспорим ужас витаеше в това място. Какви ли мъки са изтърпели безпомощно затворените в този студен и тъмен затвор хора, преди смъртта да сложи край на страданията им?

Той заобиколи локомотива и тендера за въглища, след това се качи на закачения за него пулманов вагон и тръгна по пътеката. Първата гледка, която се разкри пред погледа му в спалното купе, беше на жена, легнала на легло и прегърнала две малки деца. Шоу извърна глава и продължи нататък.

Започна да тършува във всички ръчни чанти, чийто външен вид предполагаше, че могат да съдържат Северноамериканския договор. Пребъркването вървеше изнервящо бавно. Ускори движенията си, когато студените иглички на паниката се впиха в съзнанието му. Светлината на фенерчето намаляваше — батериите щяха да издържат не повече от още няколко минути.

Седмият и последен пулманов вагон, луксозният, с многото прозорци и зловещите обитатели в него, имаше на вратата си емблемата на американския орел. Шоу се наруга вътрешно, че не бе почнал от него. За миг остана поразен от разкоша в частния вагон. Вече никъде не правят такива, помисли си той.

На въртящ се стол, тапициран с червен плюш, седеше една фигура със спортна шапка с козирка и разгърнат пред лицето пожълтял вестник. Двама от спътниците му седяха наведени над махагонова маса за хранене, подпрели глави между ръцете си. Единият, както веднага разпозна Шоу, беше облечен със сако и панталони с английска кройка. Другият носеше лек камгарен костюм. Именно той привлече вниманието на Шоу, тъй като изсъхналата му ръка държеше здраво дръжката на малка пътна чанта.

Много предпазливо, сякаш се боеше да не събуди притежателя й, Шоу измъкна чантата от втвърдените пръсти.

И изведнъж замръзна на място. Помисли си, че с крайчеца на окото мерна съвсем леко движение. Но сигурно така му се е сторило. Трепкащите сенки по стените разбунтуваха вродените му страхове. Ако се оставеше на въображението си, мъждукащата светлина на фенерчето можеше да съживи всичко наоколо.

В следващия миг сърцето му спря. Всеки кардиолог би казал, че това е невъзможно. Но сърцето му наистина спря, когато той се втренчи като парализиран в отражението на прозореца.

Зад него трупът със спортната шапка се надигна от въртящия се стол с вдървен гръб. После свали вестника от лицето си и се усмихна на Шоу.

— Там няма да намерите това, което търсите — заговори Дърк Пит, посочвайки с брадичка пътната чанта.

Шоу едва не откачи, след като забеляза, че върху водолазния си костюм Пит беше облякъл старо сако, но най-сетне се съвзе и каза:

— Вие имате смущаващ начин да изразявате присъствието си.

Пит усили осветлението, като включи водолазната си лампа и най-нехайно съсредоточи отново вниманието си върху стария вестник.

— Винаги съм знаел, че съм се родил с осемдесет години по-късно. Ето тук се продава на старо една „Стъц“ на малко километри, и то само за шестстотин седемдесет и пет долара.

През последните дванайсет часа Шоу бе изразходвал всичките си емоционални реакции и никак не му беше до вятърничави приказки.

— Как успяхте да влезете тук? — попита той.

Пит не вдигна поглед от рекламите за автомобили, когато отговори:

— Преплувах през аварийната шахта. Въздухът ми свърши и за малко да се удавя. И щях, ако по щастлива случайност не се бях натъкнал на руден джоб със застоял въздух под една потопена под водата каменотрошачка. Още едно поемане на въздух ми даде възможност да се оттласна в страничен тунел.