Клайв Къслър - Нощно издирване

От тъмнината в прохода се показа разклонение. Пит не можеше да си позволи лукса да губи време, за да реши накъде да тръгне. Продължи напред и се оттласна към левия ръкав. Изведнъж лъча на лампата му освети разкъсан и прогнил леководолазен костюм, полузаровен в утайката. На пръв поглед той изглеждаше смачкан и нагънат, сякаш притежателят му го бе захвърлил. Светлината обходи крачолите и леко заритата област на гърдите и спря върху маската за лице, която все още бе пристегната около качулката. Две празни очни гнезда в череп бяха обърнати към Пит.

Стреснат, той започна да маха крака назад от страховитата гледка. Трупът на един от загубилите се водолази спаси живота му, или поне го удължи за кратко време — ръкавът явно нямаше изход. Костите на втория водолаз вероятно лежаха някъде навътре в тъмнината.

Когато се върна обратно на разклонението, Пит погледна компаса си. Това беше напразен жест. Нямаше накъде другаде да тръгне, освен надясно. Вече бе пуснал тежката обезопасителна макара. Времето му за въздух отдавна бе стигнало точката на невъзвратимостта.

Той се опита да поеме въздух и да го задържи, но вече чувстваше спадащото налягане. Бяха му останали само още няколко ценни глътки въздух.

Устата му пресъхна. Не можеше да преглъща и му стана студено. Беше прекарвал дълго време в ледена вода и сега разпозна първоначалните симптоми на хипотермията. Странно спокойствие го обгърна, когато се гмурна по-дълбоко в подканващия го сумрак.

Пит прие последното вдишване на въздух като неизбежно, затова смъкна от раменете си безпредметните вече бутилки и ги пусна в тинята. Не почувства болка, когато удари коляното си в камара скали. Оставаше му само една минута. Дотолкова щеше да стигне въздухът в дробовете му. Ужасяващата мисъл, че ще свърши като водолазите в другия ръкав, обсеби съзнанието му и пред него изплува образът на празен череп, който му се присмиваше.

Белите му дробове се свиха болезнено, започна да изпитва чувството, че в главата му бушува пожар. Той продължи да плува, не смеейки да спира, докато накрая мозъкът му престана да функционира.

В прохода нещо заблещука. То изглеждаше отдалечено на километри разстояние. Тъмнина започна да пълзи по периферията на полезрението му. Сърцето му тупкаше в ушите, гърдите му като че ли бяха смачкани. Всеки атом кислород бе отлетял.

Обгърнаха го последните мигове на отчаяние. Неговото нощно издирване приключи.

Бавно, но неотклонно обръчът около оредяващия военен отряд на Маклин се затягаше, докато битката продължаваше. Телата на мъртвите и ранените лежаха сред море от изразходвани гилзи от патрони.

Слънцето стопи мъглата. Сега хората му виждаха по-добре обектите за прицел, но същото се отнасяше и за обкръжилите ги мъже. Воюващите англичани не се страхуваха. Те знаеха от самото начало, че бягството им е невъзможно. Да се бият далеч от бреговете на островната им крепост, не беше нищо необичайно за тях.

Накуцвайки, Маклин се приближи до Шоу. Лявата ръка на лейтенанта беше сгъната под окървавена превръзка през рамо, по бинтования му крак също бяха избили кървави петна.

— Опасявам се, че извървяхме пътя си, старче. Няма да можем да ги удържим още дълго.

— Ти и хората ти свършихте славна работа — отбеляза Шоу. — Дори надминахте всички очаквания.

— Добри са момчетата, дадоха всичко от себе си — каза с отпаднал глас Маклин. — Има ли вероятност да проникнем през тази проклета дупка?

— Ако попитам още веднъж Колдуайлър как вървят нещата, нищо чудно да ми пръсне черепа с лопатата.

— Можем преспокойно да хвърлим един заряд там и да се свърши работата.

Шоу го погледна замислен, после рязко се обърна и се покатери до ръба на ямата. Мъжете, теглещи нагоре пълните кофи, изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят от изтощение. Бяха потънали в пот и дишаха тежко.

— Къде е Колдуайлър? — попита Шоу.

— Слезе долу. Каза, че никой не можел да копае по-бързо от него.

Шоу се надвеси от ръба на изкопа. Вентилационната шахта правеше завой и уелсецът не се виждаше. Шоу го извика по име.

Дълбоко долу се подаде една буца пръст във формата на човек.

— Какво има пак, по дяволите?

— Времето ни изтича. — Гласът на Шоу отекна в шахтата. — Има ли възможност да пробием отвор с експлозиви?

— Не става — провикна се Колдуайлър. — Стените ще хлътнат.

— Трябва да рискуваме.

Колдуайлър се отпусна на колене от пълна преумора.