Клайв Къслър - Нощно издирване

— По-добре залегни, докато не ти извикам — каза му Колдуайлър с тон, сякаш говореше за времето.

Шоу го послуша. Просна се в една плитка вдлъбнатина до Бъртън-Ангъс, който като че ли се забавляваше, докато отвръщаше на огъня, бълващ от гората наоколо.

— Улучи ли някого? — попита го Шоу.

— Тия подлеци изобщо не се показват — отвърна Бъртън-Ангъс. — Научили са си урока от Виетнам.

Той се изправи на колене и започна да дава продължителни отмерени изстрели към гъстите храсти. В отговор получи дъжд от куршуми, които се забиваха в земята около него. Изведнъж той рязко се изправи и падна назад, без да издаде никакъв звук.

Шоу се надвеси над него. От трите дупки на гърдите му, на еднакво разстояние една от друга, бликна кръв. Той вдигна поглед към Шоу — кафявите му очи се замъглиха, лицето му започваше да побелява.

— Добре се подредих — заговори с дрезгав глас той. — Да бъда прострелян на американска земя. Кой би повярвал… — Очите му се изцъклиха и той издъхна.

Сержант Бентли излезе от храстите и поглеждайки надолу, рече:

— Прекалено добри момчета загиват днес. — После лицето му доби студен израз и погледът му предпазливо обходи върха на насипа. Огънят, който уби Бъртън-Ангъс, прецени той, идваше от възвишението. Той забеляза едва доловимо движение високо в клоните, нагласи пистолета си на полуавтоматична стрелба, прицели се и изстреля шест куршума.

С мрачно задоволство видя как едно тяло се свлече бавно от дървото и тупна върху влажната земя.

Ефрейтор Ричард Уилъпа никога повече нямаше да гони сърна в родната си гора.

Малко след откриването на стрелбата адмирал Сандекър нареди по радиото спешно да пристигнат лекари и линейки от местните болници. Откликването беше незабавно. Докато първите ранени, които можеха да ходят, започнаха да се спускат по хълма, от далечината вече се чуха приближаващи се сирени.

Накуцвайки, Хайди отиваше до всеки човек, за да му окаже първа помощ или да го утеши с по някоя и друга дума, като едва сдържаше сълзите си. Най-много я натъжаваше фактът, че всички бяха толкова млади. Надали някой от тях бе празнувал двайсетия си рожден ден. Лицата им бяха бледи от шока. Те не бяха предполагали, че ще бъдат ранени, или дори ще умрат на родна земя, биейки се с враг, който дори нямаше да видят.

Погледът й случайно попадна на Райли, който излезе от аварийната портална рамка, подкрепян от двама водолази; лицето му бе цялото в кръв. Болезнен страх сви сърцето й, като видя, че Пит не е с него.

Милостиви боже, помисли си тя с ужас, той е мъртъв!

Сандекър и Джордино видяха едновременно мъжете и се спуснаха към тях.

— Къде е Пит? — попита изплашен Сандекър.

— Все още е там някъде — промълви Райли. — Отказа да се върне. Настоях, адмирале, честна дума, настоях да не продължава нататък, но той не искаше и да чуе.

— Не съм и очаквал нещо друго — каза бездушно Сандекър.

— Пит не е от хората, които умират — заяви Джордино, без мускул да трепне по лицето му.

— Той ви изпраща съобщение, адмирале.

— Какво съобщение?

— Каза да ви предам, че бързал да хване влака.

— Може би се е добрал до главната кариера — изведнъж се обнадежди Джордино.

— Няма начин — изпари оптимизма им Райли. — Въздухът му вече трябва да е свършил. Положително се е удавил.

Смърт в непрогледния мрак на пещера, дълбоко под земята, е нещо, за което никой не желае и да си помисли дори. Представата е толкова непозната, толкова ужасяваща, че трудно се побира в съзнанието. Знаеше се, че загубилите се и попаднали в капана водолази буквално са протривали пръстите си до костите, забивайки ги в километрова скала, за да си проправят път. Други просто са се предавали, смятайки, че влизат отново в утробата.

Последното нещо, за което си мислеше Пит, беше, че ще умре. Самата мисъл беше достатъчна да всее паника. Той се съсредоточи върху това да запази въздуха си и да не загуби ориентация — вечно присъстващият призрак за пещерните водолази.

Стрелката на въздушния му манометър трепкаше на последната чертичка преди показанието „ПРАЗНА“. Колко ли време му оставаше? Минута, две или може би три, преди да поеме въздух от празната бутилка?

Единият му плавник вдигна случайно гъст облак тиня, която закри напълно лъча на лампата му. Той увисна неподвижен, като едва различи посоката на въздушните мехурчета, излизащи покрай маската му. Последва ги нагоре, докато стигна отново до бистра вода и тогава започна бързо да „лети и крачи“ по тавана, подпирайки се с върховете на пръстите си. Усещането беше необикновено, сякаш не съществуваше никаква гравитация.