Клайв Къслър - Нощно издирване

Емет превключи двата незасегнати двигателя на задна тяга, мъчейки се да укроти напъна на самолета да се отклони наляво. Ленти и късове от спуканите гуми се съдираха яростно. Откъснато деветметрово парче от горящото крило се завъртя на оста си и се затъркаля по пътеката за рулиране, минавайки на косъм от паркиран самолет. Недалеч отзад, с надути сирени и мигащи лампи, бясно се носеха пожарните коли.

Умиращият самолет препускаше по пистата като огнен метеор, оставящ след себе си опашка от горящи отломки. Пламъци разкъсваха корпуса му, който почваше да се стопява и огъва. Вътре горещината стигна представите за ада. Само след секунди пътниците щяха да изгорят живи, след като изолацията започна да се овъглява и облаци дим се виеха по пътеката между седалките. Един от полицаите дръпна аварийната врата откъм негорящата страна, а другият откопча предпазния колан на министър-председателя и без много да му мисли, го изтика към отвора.

Отпред, в главния пътнически салон над крилото, хората умираха, дрехите им тлееха, а горещият въздух изсушаваше дробовете им. Иън Джефри се затътри с вик към пилотската кабина, но след няколко крачки се строполи в безсъзнание на пода. Емет и Мей не му обърнаха никакво внимание; бяха съсредоточили усилия да поддържат в прав курс разпадащия се самолет, който с грохот фучеше към бързо приближаващия се край на пистата.

Канадските полицаи с ужас видяха, че отвесната преграда гори като факла. Единият от тях бързо грабна едно одеяло и го метна върху главата на Сарвьо.

— Дръжте го така! — изкрещя той.

После избута министър-председателя през люка.

Одеялото спаси живота на Сарвьо. Той падна на земята по рамо и го изкълчи, но одеялото пое ударите по главата му, когато се преметна странично по грубата настилка на пистата. Краката му се изкривиха навън и левият му пищял се изви и изпука. Тялото му се търкаляше в продължение на трийсет метра, докато накрая загуби скорост и бавно спря; костюмът му се разкъса на парцали, които бавно се обагриха от силно ожулената на много места кожа.

Емет и Мей загинаха пред командното табло. Загинаха заедно с още четирийсет мъже и жени, след като двестатонният самолет се превърна в пламтящ оранжево-червен ковчег. Набраната инерция на огромния стълб от пламъци осея с отломки една четвърт от пистата. Огнеборците щурмуваха горящия самолет, но трагедията вече бе настъпила. Скоро обгорелият до черно скелет на самолета потъна под море от бяла пяна. Мъжете с азбестови облекла проверяваха тлеещите останки, като се мъчеха да потиснат злобата, надигаща се до гърлото им, когато се натъкваха на изпечените тела, които едва се разпознаваха, че са човешки.

Сарвьо, онемял и изпаднал в шок, повдигна глава и се вторачи в потресаващата гледка. Отначало лекарите не го познаха. После единият от тях коленичи и огледа лицето му.

— Света Богородице! — ахна той. — Та това е министър-председателят!

Сарвьо се опита да заговори, да каже нещо смислено. Но от устата му не излезе никакъв звук. Той затвори очи и с благодарност се отпусна в прегръдките на мрака.

Светкавици на фотоапарати проблясваха, телевизионни камери насочваха обективи към нежното лице на Даниел Сарвьо, докато тя се движеше сред морето от репортери с безмълвна грация — като фигура на носа на кораб.

За миг тя се спря на вратата на болничното фоайе, но не от боязън, а за да произведе ефект. За Даниел Сарвьо не можеше да се каже, че просто влиза някъде, не, тя нахлуваше като мусон. От нея се излъчваше невероятна аура, която караше жените да я гледат с възхищение и завист. Колкото до мъжете, тях направо ги завладяваше. Често световни лидери и застаряващи държавници се държаха като стеснителни ученици в нейно присъствие.

Онези, които добре познаваха Даниел, се дразнеха от студеното държане и неизменната й самонадеяност. Но за огромната част от хората тя беше символ, един вид показна витрина, която доказваше, че Канада не е просто нация от груби дървари.

Дали щеше да е домакиня на някой прием, или щеше да бърза да застане до болничното легло на ранения си съпруг, тя винаги се обличаше с подчертана елегантност. Сега се движеше плавно между репортерите, самоуверена и чувствена в бежовата си крепдешинова рокля, със скромна цепка отстрани и късо палто от естествен сив каракул. Гарвановочерната й коса, заметната на една страна, се спускаше като водопад пред дясното й рамо.

Стотици въпроси я обсипваха в хор, гора от микрофони я ограждаше, но тя най-спокойно ги подминаваше. Четирима огромни на ръст полицаи й разчистваха пътя към асансьора на болницата.