Клайв Къслър - Нощно издирване

На четвъртия етаж ръководителят на лекарския екип пристъпи крачка напред и й се представи като доктор Ериксън.

Тя го погледна, въздържайки се да зададе ужасяващия въпрос. Ериксън предугади опасенията й и разтегли устни в най-професионалната си насърчителна усмивка.

— Състоянието на съпруга ви е сериозно, но не и критично. Получил е над петдесет процента наранявания по тялото, които обаче не са оказали значителни усложнения. Ще се наложат присаждания на кожа на ръцете поради дълбоките ожулвания. А като се има предвид степента и броя на счупванията, хирургическата операция, извършена от екип ортопедисти, е много успешна. Но ще трябва да минат може би четири месеца, за да го изправим на крака.

По очите му тя долови, че лекарят увърта нещо.

— Можете ли да ми обещаете, че след време Шарл ще бъде същият, както преди?

Притиснат в ъгъла, Ериксън бе принуден да отстъпи:

— Трябва да призная, че министър-председателят ще накуцва… леко, но завинаги.

— И това, както разбирам, наричате незначително усложнение.

Докторът срещна погледа й.

— Да, госпожо, точно така. Защото министър-председателят е направо щастливец. Няма никакви вътрешни наранявания, съзнанието и телесните му функции са невредими, а след време всичките му белези ще се заличат. В най-лошия случай ще му е необходим бастун.

Той с изненада забеляза, че устните й се стегнаха в тънка усмивка.

— Шарл — с бастун! — присмя се тя. — Божичко, та това е чудесно!

— Моля, госпожо?

Накуцването ще му струва двайсет хиляди гласа, беше отговорът, който й мина през ума, но с лекотата на хамелеон тя отново възвърна на лицето си израза на загрижена съпруга.

— Мога ли да го видя?

Ериксън кимна и я поведе към една врата в дъното на коридора.

— Упойката от операцията още не се е разнесла напълно, така че говорът му ще бъде малко неясен. Освен това все още ще чувства болки, затова моля да не се задържате дълго. Персоналът на етажа е приготвил съседната стая за вас, в случай че пожелаете да сте наблизо, докато съпругът ви се възстановява.

Даниел поклати глава.

— Съветниците на съпруга ми смятат, че ще е по-добре да остана в резиденцията, където мога да помагам в изпълнението на задълженията от негово име.

— Разбирам. — Той отвори вратата и се дръпна настрани.

Болничното легло беше заобиколено от няколко лекари и сестри, както и от един бдителен полицай. Всички се обърнаха и й направиха път, като я видяха да влиза.

От миризмата на антисептик и вида на непревързаните, яркочервени и обелени от кожата ръце, й се повдигна. Тя се спря за миг. После видя, че той я разпозна през полузатворените си очи и устните му се размърдаха в лека усмивка.

— Даниел — заговори Сарвьо с почти недоловим глас, — прости ми, че не мога да те прегърна.

За първи път видя съпруга си без бронята на гордостта му. Досега не го бе смятала за уязвим и някак не можеше да свърже изпотрошеното, неподвижно тяло, което лежеше на леглото, с това на самомнителния мъж, с когото живееше от десет години. Восъчното лице, смекчено от болката, нямаше нищо общо с лицето, което познаваше. Сякаш виждаше пред себе си непознат човек.

Тя нерешително пристъпи напред и го целуна нежно по двете бузи. После заглади нагоре падналата върху челото му разчорлена сива коса, докато се чудеше какво да каже.

— Рождения ти ден — наруши той мълчанието й, — пропуснах рождения ти ден.

По лицето й се изписа смущение.

— До рождения ми ден има още няколко месеца, скъпи мой.

— Исках да ти поднеса подарък.

Тя се обърна към лекаря.

— Той не говори смислено.

Ериксън поклати глава.

— Това е остатъчният ефект от упойката.

— Слава богу, че пострадах аз, а не ти — с немощен глас продължи Сарвьо. — Вината беше моя.

— Не, не, ти нямаш никаква вина — успокои го с тих глас Даниел.

— Пътят беше заледен, сняг покриваше предното стъкло и нищо не виждах. Взех завоя с прекалено голяма скорост и натиснах спирачките. Грешка. Загубих контрол…

Вече й стана ясно.

— Преди много години той катастрофира с кола — поясни Даниел на Ериксън. — В нея загина майка му.

— Нищо необикновено. Упоеното съзнание често връща човек в миналото.

— Шарл — заговори го тя, — сега трябва да си почиваш. Утре сутринта пак ще дойда.

— Не, не си тръгвай. — Сарвьо вдигна поглед над рамото й към Ериксън. — Трябва да говоря с Даниел насаме.

Докторът се позамисли за момент, после сви рамене.

— Щом настоявате. — После се обърна към Даниел. — Моля ви, госпожо, само две минути.