Клайв Къслър - Нощно издирване

— Не — отвърна Чейс със сериозен вид, — хуля призрака.

Пит се обърна да го погледне.

— Призрак ли?

— Онова ужасно нещо, което витае наоколо — поясни Чейс. — Никой не иска да признае, че го е виждал.

— Говори за себе си — пусна усмивка Джордино. — Аз пък го чух.

— Светлината му беше по-ярка от ада, когато оная нощ се изви нагоре по наклона към моста. Лъчът освети половината източно крайбрежие. Чудно ми е как не си го видял.

— Я чакай — намеси се Пит. — Да не говориш за влака фантом?

Джордино опули очи в него.

— Нима знаеш?

— Та кой не знае? — попита Пит, правейки се на сериозен. — Говори се, че призракът на орисания влак все още се опитва да премине на другия бряг по моста Довил-Хъдсън.

— Но ти не го вярваш, нали? — попита Чейс.

— Вярвам, че има нещо на стария коловоз, което пухти нощем. Всъщност то едва не ме прегази.

— Кога?

— Преди няколко месеца, когато дойдох тук, за да огледам обекта.

Джордино поклати глава.

— Е, поне няма да ходим сами в лудницата.

— Колко пъти ви се яви призракът?

Джордино погледна Чейс за подкрепа.

— Два, не, три пъти.

— Каза, че през някои нощи си чувал звуци, но не си видял светлини.

— Първите две появявания бяха придружени от парни свирки и грохот на локомотив — уточни Чейс. — Третия път имахме обичайната картина. Шумотевица заедно с ослепителна светлина.

— Аз също видях светлина — каза бавно Пит. — Какви бяха атмосферните условия тогава?

Чейс се замисли за момент.

— Доколкото си спомням, когато светлината се зададе, нощта беше ясна и по-черна от катран.

— Точно така — потвърди Джордино. — Единствено шум се чуваше само през нощите, когато луната светеше ярко.

— Значи има някаква особеност — каза Пит. — По време на моя оглед луна нямаше.

— Всички тия приказки за призраци не ни доближават до намирането на истинския влак — заключи спокойно Джордино. — Предлагам да се върнем в действителността и да измислим начин да се промъкнем под останките от моста в следващите… — той замълча и погледна часовника си — седемдесет и четири часа.

— Аз имам друго предложение — каза Пит.

— Какво е то?

— Да оставим всичко да върви по дяволите!

Джордино го погледна, готов да се засмее, ако Пит се шегуваше. Но видя, че не се шегува.

— А какво ще обясниш на президента?

По лицето на Пит се изписа странно, вглъбено изражение.

— На президента ли? — повтори той разсеяно. — Ще му кажа, че сме ловили риба във въздуха, като сме хвърлили сума ти време и пари на вятъра за една илюзия.

— Какво имаш предвид?

— „Манхатън лимитид“ — отвърна Пит — изобщо не лежи на дъното на река Хъдсън. И никога не е лежал там.

Залязващото слънце изведнъж бе забулено от облаците. Небето стана тъмно и заплашително. Пит и Джордино стояха на стария коловоз и се вслушваха в дълбокия тътен на приближаващата се буря. Светна мълния и миг след като гърмът отекна, започна да вали дъжд.

Вятърът задуха между клоните на дърветата със сатанински вой. Влажният въздух беше тежък и наситен с електричество. След малко светлината на деня угасна и заличи всички цветове освен черния, който бе пронизван от време на време от мигновените бели мълнии. Дъждовните капки се забиваха в лицата на Пит и Джордино.

Пит закопча яката на дъждобрана си, преви рамене срещу вихъра и се загледа в нощта.

— Защо си толкова сигурен, че ще се появи? — надвика вятъра Джордино.

— Атмосферните условия са същите, каквито са били, когато влакът е изчезнал — извика на свой ред Пит. — Разчитам на призрака да има мелодраматично чувство за подбиране на точния момент.

— Ще го изчакам още един час — намеси се с нещастен вид Чейс, който междувременно се бе присъединил към двамата, — след това се връщам на шлепа за чашка „Джак Даниълс“.

Пит им махна да го последват.

— Хайде да се поразходим малко по коловоза.

Чейс и Джордино тръгнаха с неохота след него. Мълниите засвяткаха една след друга без прекъсвания и гледан от брега, самият „Де Сото“ заприлича на сив призрак. В следващия миг зад него, оттатък реката, блесна огромна ярка мълния и шлепът се превърна в черен силует. Единственият признак на живот в него идваше от бялата светлина на мачтата, която упорито продължаваше да свети насред потопа.

След половин километър Пит спря и наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше.

— Струва ми се, че чувам нещо.

Джордино сви длани зад ушите си и изчака тътена от гръмотевицата да заглъхне над вълнообразните хълмове. Тогава и той чу звука — скръбния стон на влакова свирка.