Клайв Къслър - Атлантида открита

— Най-святата реликва за християнския свят — заяви президентът. — Казват, че който го притежава, може да ръководи съдбата на света за добро или за зло.

— Очевидно Хитлер е избрал второто — вметна адмирал Сандекър.

— Наистина ли с това копие е било пронизано тялото на Христос на кръста? — В гласа на президента се долавяше страхопочитание, докато оглеждаше върха на копието така, сякаш търсеше да открие кървави следи по него.

— Така казва легендата — отвърна Пит.

Уолас подаде копието на държавния секретар.

— Вземи го, Пол.

— Какво смятате да правите с него, господин президент? — поинтересува се генерал Саут.

Уолас докосна леко древното острие на копието.

— Казаха ми, че копието принадлежи на съкровищницата на Кралския дворец във Виена, откъдето през 1938 година Хитлер го откраднал.

Рийд поклати глава.

— А, не! Съжалявам, господин президент, но то трябва да бъде скрито някъде, за да не попадне никога вече в нечии злонамерени ръце и да бъде използвано като символ на тирания.

След като всички огледаха окървавеното знаме и малката бронзова плочка, за която се смяташе, че спасила живота на Хитлер, Пит излезе от кабинета, взе от бюрото на секретарката на президента урната, която беше оставил там, и я донесе в Овалния кабинет. Остави я на ниската масичка пред камината.

— Прахът на Хитлер и Ева Браун — каза той и се отдръпна, за да могат присъстващите да видят отблизо думите, гравирани върху среброто. Всички говореха тихо, докато оглеждаха сребърния съд, съдържащ прокълнатите тленни останки на най-позорния деспот в историята.

— Тръпки ме побиват само като гледам тази урна — стисна ръката на Пит Лорън.

Пит обгърна с ръка кръста й.

— Сигурен съм, че не само теб.

— Противна гледка — смънка под носа си президентът.

Генерал Саут го погледна и каза:

— Сър, мисля, че трябва да отворим урната и да видим дали наистина е пълна.

Президентът огледа присъстващите.

— Има ли възражения?

— Смятам също, че би трябвало — обади се държавният секретар Рийд, — в лабораториите на ФБР да се направи анализ, за да се провери дали прахът наистина е на изгорени хора.

— Бихте ли свалили капака, генерале? — обърна се президентът към Саут.

Дори закоравелият стар воин не скри погнусата си, че трябва да докосне урната. С неохота той хвана капака за дръжката във вид на черен орел и внимателно го повдигна, после го постави върху бюрото и бързо дръпна ръката си, сякаш се боеше да не прихване някой вирус.

Всички отстъпиха крачка назад, за да дадат възможност на президента да надникне в урната. По лицето му бе изписано недоумение, когато вдигна глава и огледа сериозните лица около себе си.

— Но тя е празна. Вътре няма никакъв прах.

Думата „празна“ отекна като ехо из кабинета.

— Това очевидно е измама, която никой не е очаквал — обади се не по-малко озадаченият вицепрезидент Кингман.

— Възможно ли е Волфови да са взели праха и да са го скрили някъде? — попита генерал Саут, изразявайки гласно мислите на всички.

Само Джордино изглеждаше странно вглъбен в себе си. После лицето му светна, сякаш изведнъж му беше дошло прозрение. Обърна се и погледна Пит.

— О, не — прошепна той, — не си го направил, нали?

— Направих го — призна си Пит.

— За какво говориш? — попита го Лорън. — Знаеш ли кой е взел праха?

— Да, знам.

— Кой?

— Аз — отвърна Пит и зелените му очи заблестяха лукаво. — Изхвърлих го в мъжката тоалетна на Белия дом и пуснах водата.

10 септември 2002 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Денят в столичния град беше обичаен за сезона — горещ и душен. Зелените листа на дърветата висяха отпуснати, отникъде не подухваше прохладен вятър. Дълги опашки от хора се извиваха пред наскоро открития Национален исторически музей, приютил над три хиляди експоната от аменейските съкровища и артефакти, пренесени от остров Сен Пол, кораба „Улрих Волф“ и продължаващите разкопки на изчезналия град на Антарктида.

Както се очакваше, членовете на семейство Волф бяха освободени от съдебна отговорност. Беше сформирана обаче международна разузнавателна група с една-единствена цел — да държи под непрекъснато наблюдение всеки член на семейството. Вече беше невъзможно някой да разреши на Волфови да изготвят нов план за доминиране над света, без той да бъде разкрит и осуетен. Търговското обединение „Съдба“ вече не съществуваше и след смъртта на Карл семейството остана без кърмчия. А и без огромните плячкосани богатства и съкровища повечето от тях бяха принудени да се простят с луксозния си начин на живот.