Клайв Къслър - Възкръсналите

Тримоторниците 5-АТ бяха построени от компанията „Форд мотор“ в началото на хиляда деветстотин и трийсетте години и притежаваният от Пит беше един от малкото останали, които можеха да се видят в музеите или в частни колекции. Повечето имаха опознавателни знаци с определени форми и цветове, по които се установяваше принадлежността им към дадена страна. Пит бе запазил чисто сребристия цвят върху алуминиевите криле и фюзелажа, регистрационния номер и логото на „Форд“.

Тъй като в момента това беше единственият самолет във въздуха, събраните хора и пилотите застанаха на място и наблюдаваха как легендарният самолет направи вираж и зае положение за кацане. Витлата на моторите му проблясваха на слънцето и разсичаха шумно въздуха.

Два мотора висяха от крилете, а третият стърчеше от носа на фюзелажа. Дългите дебели криле създаваха впечатлението, че са в състояние да повдигнат двойно по-масивен самолет. В челното V-образно стъкло имаше нещо комично, но страничните прозорци бяха широки и предоставяха на пилотите предостатъчна видимост. Неостаряващата машина като че ли застина неподвижно за миг във въздуха също като истинска гъска, преди да докосне водата. После много бавно тя стъпи на земята, огромните гуми на колесника „захапаха“ асфалта, изпускайки леки облачета бял дим и едва чуто свирене.

Един доброволец подкара по пистата възстановен джип от Втората световна война и помаха на тримоторника да го следва към определеното му за паркиране място в края на редицата от стари самолети. Пит зарулира между един триплан „Фокер“ DR.1 от Първата световна война, боядисан в яркочервено като славния самолет на барон фон Рихтхофен, и един син самолет амфибия „Сикорски“ S-38 от 1932 година, който можеше да каца и на вода, и на суша.

Кели и Мери Конроу стигнаха до самолета с частна кола за екскурзионни обиколки „Кадилак“ от 1918 година, шофирана от собственика й. Двете слязоха и изчакаха двулопатните витла да спрат да се въртят. Минута по-късно пътническата врата се отвори и оттам се подаде Пит. Той спусна стълба и слезе на земята.

— Ти?! — ахна Кели. — Не ми каза, че самолетът е твой.

— Исках да те изненадам — засмя се той дяволито. — Прости ми за закъснението, но попаднах на силен насрещен вятър на тръгване от Вашингтон — каза той и отмести поглед към Мери. — Здравейте.

— О, извинявай — сети се да ги запознае Кели. — Това е най-добрата ми приятелка Мери Конроу. Тя е помощник-председател на мероприятието. А това е…

— Да, разбрах. Въпросният Дърк Пит, за когото ми проглуши ушите. — Мери измери с поглед Пит и мигом бе пленена от зелените му очи. — Приятно ми е да се запознаем — смънка тя.

— Удоволствието е мое.

— Децата изпаднаха във възторг, че ще летят с твоя самолет — каза Кели. — Само за това говорят, откакто те видяха да пристигаш. Ние сме готови да ги подредим в опашка за полетите.

Пит погледна към събиращите се за случая деца с физически увреждания, много от които бяха в инвалидни колички.

— Колко от тях искат да се качат? Самолетът побира само петнайсет пътника.

— Имаме около шейсет деца — отвърна Мери. — Това прави шест тура.

Пит се усмихна.

— Само че щом ще превозвам пътници, ще ми трябва втори пилот. Приятелят ми Ал Джордино обаче не можа да дойде.

— Няма проблем — увери го Кели. — Мери е пилот в „Конкуест еърлайнс“.

— Колко време?

— Дванайсет години на седем-трийсет и седем на седем-шейсет и седем.

— А колко летателни часа имате с витлови самолети?

— Доста над хиляда.

Пит кимна.

— Добре, качвайте се и ще ви дам плана на полета.

Лицето на Мери грейна като на дете в коледно утро.

— Това, че ще управлявам тримоторен „Форд“, ще накара всички мои познати пилоти да позеленеят от завист.

След като се настаниха на седалките и закопчаха коланите си, Пит запозна Мери с приборите за управление. Командното табло беше самата простота. Няколко задължителни превключвателя и малко повече от десет основни прибора, разположени стратегически върху широко черно табло във формата на пирамида. Само приборите за носовия мотор бяха вградени в таблото. Колкото и странно да изглеждаше, тахометърът, манометърът и термометърът за маслото за двата извънбордови мотора бяха монтирани върху отделни подпори.

Трите ръчки за подаване на горивната смес се намираха между седалките. Щурвалите за елероните имаха дървени ръкохватки — сякаш бяха взети от стари автомобили. Хенри Форд, който е пестял всеки дайм, е настоял компанията му да използва съществуващите вече кормила на автомобилите „Форд“, модел Т. Големият спирачен лост, който се движеше наляво и надясно, за да направлява самолета, когато е на земята, също се издигаше между седалките на пилота и на втория пилот.