Клайв Къслър - Възкръсналите

Усещаше го някак странно мазен. Вместо да е нащърбен и грапав, както повечето обгорели неорганични материи, предметът беше заоблен и гладък и усукан като спирала. Пит не можеше да определи състава му. Той го уви отново в кърпата и го остави в куфарчето. Беше сигурен, че химиците в НЮМА ще го разгадаят. Веднъж доставеше ли го в лабораторията, неговата роля в загадката щеше да приключи.

Поднесоха закуска, но той отказа своята и поиска само доматен сок и кафе. Докато отпиваше от кафето, отново се загледа през прозореца. Ниско долу под самолета зърна остров — смарагдова точица върху топазносиня вода. Вгледа се в него и по формата разпозна остров Тутуила, един от островите Самоа, владение на САЩ. Различи пристанището Паго Паго, където преди много години по време на морското им пътешествие по Тихия океан беше посетил военноморската база заедно с баща си, станал впоследствие член на Конгреса на САЩ.

Много добре си спомняше това пътуване. Беше юноша и се възползваше от всяка възможност да се гмурка край островите, докато баща му извършваше инспекция на военноморските съоръжения, и се плъзгаше сред коралите и рибите с ярки цветове с харпун в ръка. Той рядко отпускаше старата прашка от хирургически ластик с тънко копие в някоя риба. Предпочиташе просто да изучава или фотографира чудесата под водната повърхност. След като се наслаждаваше по цял ден на водата, той се просваше на пясъчния бряг и размишляваше за бъдещето си.

После си спомни за друг един плаж — на хавайския остров Оаху. Тогава все още служеше във Военновъздушните сили. Видя се като млад мъж с жената, която никога не забрави. Самър Моран беше най-красивата жена, която беше срещал. И досега си спомняше с подробности запознанството им в бара на хотел „Ала Моана“ на Уайкики бийч. Магнетичните сиви очи, дългата червена коса, изваяното й тяло в прилепнала по него зелена копринена рокля с цепки отстрани. После в съзнанието му за хиляден път изплува картината на смъртта й. Беше я изгубил по време на земетресение в един подводен град, построен от баща й Фредерик Моран. Тя се гмурна под водата, за да го спаси и повече не изплува на повърхността.

Пит затвори тази част от спомена, както често беше правил в миналото, и се вгледа в отражението си в илюминатора. Очите му продължаваха да излъчват блясък, макар че в тях вече се прокрадваха признаците на възрастта и умората. Запита се как ли ще се почувства, ако се видеше такъв, какъвто беше преди двайсет години. Например ако младият Дърк Пит отпреди две десетилетия се приближи и седне до него на пейка в парка. Как ли щеше да посрещне току-що постъпилия като пилот във ВВС наперен младеж? Дали щеше да го познае? И как младият Дърк Пит щеше да погледне на стария Дърк Пит? Щеше ли да предвиди безразсъдните авантюри, силната скръб и многото му рани? Старият Пит се съмняваше. Дали младият Пит щеше да се отврати от онова, което вижда, щеше ли да се изплаши от онова, което стоеше пред него.

Пит извърна глава от прозореца, затвори очи и заличи в съзнанието си спомените за своята младост и какво е могло да бъде. Дали щеше да повтори всичко отначало, ако му се предоставеше такава възможност? В по-голямата си част отговорът беше: да. Е, разбира се, щеше да направи някои промени и да усъвършенства различни епизоди в живота си. Но като цяло животът му беше изключително приятен и пълен с постижения. Почувства се благодарен просто за това, че е жив.

Мислите му бяха прекъснати от пропадане на самолета във въздушна яма. Подчини се на предупреждението на светлинното табло да закопчее предпазния си колан. Остана буден и чете списания до кацането на самолета на международното летище „Джон Роджърс“ в Хонолулу. Той и Джордино бяха посрещнати от пилота на НЮМА, с когото щяха да летят до Вашингтон. Пилотът ги придружи до багажната лента, за да си получат багажа, после ги закара до боядисания в тюркоазен цвят реактивен самолет на НЮМА „Гълфстрийм“ в другия край на летището. Когато излетяха, слънцето залязваше и синевата на изток бавно потъмняваше.

Почти през целия път Джордино спа като пън, а Пит — на пресекулки. Когато беше буден, съзнанието му започваше да работи. Дали неговата част във връзка с трагедията на „Емърълд долфин“ свършваше дотук? Предположи, че адмирал Сандекър ще му възложи друг проект. Той обаче щеше да му се противопостави. Беше решен да изясни докрай тази загадка. Онези, които бяха причинили пожара на туристическия лайнер, заслужаваха да си платят. Те трябваше да бъдат открити и след като мотивите им бъдеха анализирани, да бъдат наказани.