Клайв Къслър - Възкръсналите

Сандекър вдигна телефон. След трикилометровото си тичане адмиралът все още дишаше нормално. Времето на Пит беше твърде ограничено, за да се впуска в подробности и затова съобщи накратко, че е открил „Дийп инкаунтър“ и предаде точното му местонахождение.

— А екипажът ми и научният екип? — попита адмиралът, сякаш всички те бяха членове на семейството му.

— Изходът е все още под въпрос — отвърна Пит, цитирайки прословутото съобщение на майор Деверийо точно преди падането на остров Уейк. — Ще се свържа с теб, когато има положителен отговор. — Пит изключи връзката и излезе от свързочния пункт.

— Да видя или чу нещо?

— Тихо е като в гроб.

— Можеше и да не използваш точно сега думата „гроб“.

Двамата напуснаха пилотската кабина и слязоха на по-долната палуба. И там положението беше същото. Каютите и лазаретът бяха тихи като в морга. Пит влезе в своята каюта, затършува в едно чекмедже и с изненада установи, че верният му автоматичен колт беше там, където го бе оставил. Пъхна го в колана на късите си панталони и подаде револвера на Джордино, който го пое, без да отрони дума. След това Пит намери една малка писалка фенерче, запали я и обходи с лъча помещението. Нищо не бе пипано. Единствената вещ, която липсваше от килера, където я бе оставил, беше коженото куфарче на доктор Еган. То стоеше отворено върху леглото.

Джордино завари и своята каюта в същото положение — нито една от личните му вещи не беше пипана или местена.

— Изобщо не ги разбирам тия момчета — каза тихо Джордино. — Де се е чуло и видяло пирати да не се интересуват от обири!

Пит насочи светлинния лъч в коридора.

— Да вървим нататък.

Те продължиха по коридора до палубата, на която се намираха още осем каюти, офицерският стол, камбузът, заседателната зала и общият салон. Чинии с остатъци от храна стояха върху масата за хранене, списания бяха разхвърляни по ниските масички и по диваните в общия салон, изоставени наскоро от читателите им. Цигари, изгорели до филтъра, изпълваха пепелниците в заседателната зала. Тенджери и тигани все още стояха върху готварската печка и съдържанието им беше мухлясало. Всичко изглеждаше така, сякаш хората на борда са изчезнали яко дим.

Колко време Пит и Джордино претърсваха наоколо в отчаян опит да открият следи от живот, не можеше да се каже. Може би пет минути, може би десет. А може би чакаха да чуят глас или звук — или пък може би просто се страхуваха от отговорите. Пит извади 45-калибровия си колт от колана и го задържа отстрани до тялото си, копнеейки да изстреля куршум, въпреки че това щеше да вдигне на крак всички похитители, които си почиваха на борда.

Докато вървяха към машинното отделение и генераторното помещение, без да се натъкнат на нито един охранител, Пит започна да вярва, че най-лошите му опасения ще се сбъднат. Охранителите би трябвало да пазят пленниците си, ако те наистина бяха на борда. Освен това и никъде не светеше. Охранителите не биха седели на тъмно. Унинието му се задълбочи, докато не подминаха каютите на палубата на машинното отделение и не видяха, че в канцеларията на главния механик свети.

— Най-сетне — измърмори Джордино — някой иска светлина, за да вижда наоколо.

В края на коридора се намираше вратата за машинното отделение и генераторното помещение. Двамата застанаха един срещу друг до напречните прегради и започнаха да се приближават до вратата. От три метра разстояние чуха говор. Двамата се спогледаха. След това Пит залепи ухо до стоманената врата и се ослуша. Гласовете като че ли бяха изпълнени с подигравка и презрение, а от време на време се разнасяше и смях.

Пит натисна съвсем бавно бравата надолу. Движението й не издаде шум. Той си взе бележка наум да благодари на главния механик Хаус, задето редовно смазваше пантите на люковите капаци. Продължи да натиска бравата надолу съвсем бавно, за да не се забележи движението й отвътре. Когато я натисна докрай, предпазливо побутна вратата, сякаш очакваше да завари дузина извънземни чудовища, които се хранят с човешко месо.

Сега вече гласовете се чуваха много ясно. Бяха четири различни гласа. Два от тях не му бяха познати, но другите два му бяха познати колкото и неговия собствен. Сърцето му подскочи. Гласовете не водеха непринуден разговор, а по-скоро двата непознати гласа се присмиваха на другите.

— Не след дълго цялата ви групичка ще разбере какво значи да се удавиш.

— Да, не е като да заспиш на Арктика — добави злобно другият глас. — Давейки се, имаш чувството, че главата ти е пълна с фишеци. Очите ти изскачат от орбитите си, ушите ти се пръскат, като че пикели ги пробиват, гърлото ти сякаш е изтръгнато, а дробовете ти — натрити с азотна киселина. Просто целият експлодираш.