Клайв Къслър - Възкръсналите

— Тук капитан Невинс. С капитана на кораба ли говоря?

— Не, капитан Бърч е в машинното отделение, проверява наводняването на кораба.

— Тогава кой сте вие?

— Дърк Пит, ръководител на специални проекти към Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Какво е състоянието ви? Корпусът ви като че ли потъва все по-дълбоко.

— Натам вървят нещата — отвърна прямо Пит. — Ударихме листовете на обшивката в кърмата на туристическия кораб, когато се вързахме за него, за да спасим екипажа и пътниците му. Поемаме вода по-бързо, отколкото помпите могат да смогнат.

— Колко спасени хора имате на борда? — попита Невинс, все още изумен от броя на хората, скупчили се плътно едни до други на работната палуба, за да не бъдат пометени от бурята зад борда.

— Някъде в порядъка на хиляда и деветстотин плюс други сто в лодките.

— Боже мой! — Гласът на Невинс прозвуча бавен, изумен и тих като шепот. — Искате да кажете, че сте спасили две хиляди души?

— Там някъде, плюс, минус петдесет.

— И къде сте ги поместили?

— Най-добре елате сам да видите — каза Пит.

— Нищо чудно, че корабът ви прилича на патица, погълнала мряна — измърмори смаяният Невинс.

— Още около петстотин пътници и екипаж на форпика на туристическия кораб чакат да бъдат спасени. Но ние просто няма как да ги вземем на борда, без да застрашим живота на всички тук.

— Има ли вероятност да изгорят?

— Поддържаме връзка с техните офицери. Те ни уверяват, че непосредствена такава опасност няма — поясни Пит. — С цялото си уважение, капитане, ви предлагам като първа стъпка да вземете колкото можете повече хора от нашия кораб, докато все още сме на повърхността. Ще ви бъдем благодарни, ако най-напред качите хората от спасителните лодки. Тяхното положение е най-тежко.

— Да, разбира се. Ще спусна нашите спасителни лодки и ще започнем да прекачваме хората от вашия кораб на моя. Имаме достатъчно място за тях. Щом бъдат разтоварени лодките ви, нека потеглят веднага към онези, които са все още на носа на лайнера. Те могат да се спуснат по въжета.

— Вече имаме опит в това отношение.

— В такъв случай да не губим време.

После Пит добави:

— Повярвайте ми, капитан Невинс, никога няма да проумеете каква благодат е вашето навременно пристигане.

— Добре че бяхме наблизо.

Невинс се обърна към Торндайк; обичайният весел израз на лицето му сега се бе сменил с израз на пълно недоумение.

— Цяло чудо е, че са успели да поберат толкова хора на такъв малък кораб.

— Наистина е чудо — измърмори Торндайк, не по-малко смаян. — Ако трябва да перифразирам Чърчил, „никога не са били спасени толкова много хора само от няколко души“.

Кели седеше в едно от складовите помещения на „Дийп инкаунтър“, подпряла брадичка върху свитите си колене. Имаше чувството, че е била пренесена в Черната дупка на Калкута. Корабокрушенците бяха натъпкани в малък отсек, където само жените можеха да седнат, а мъжете стояха прави. Никой като че ли не й обърна внимание, когато тя захлупи лице в шепите си и заплака. Обля я вълна на дълбока скръб от смъртта на баща й. Беше се почувствала болезнено безпомощна и покрусена, докато го гледаше как загуби живота си на крачка от спасението.

Защо се случи така? Кой беше червенокосият мъж и защо се сби с баща й? Ами чернокожият офицер? Той защо не се намеси, а дори помогна на нападателя? Те двамата като че ли искаха да издърпат от ръката на баща й куфарчето. Тя погледна към коженото куфарче с петна от солената вода, което беше притиснала до гърдите си, и се запита какво толкова важно съдържаше то, че баща й загина заради него.

Тя се пребори с изтощението си и се насили да стои будна, в случай че червенокосият се появеше отново и направеше втори опит да й го вземе. Но комбинацията от горещата влажна близост на множеството тела и изнемогващата климатична инсталация, която помагаше толкова, колкото кубче лед във фурна, й подейства приспивно и най-накрая тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се изведнъж и видя, че все още се намира на палубата, облегната на едно шкафче за провизии, само че складовото помещение беше празно. Една жена, която по-рано се бе представила за морска биоложка, се наведе към нея и лекичко, като на дете, приглади назад мокрите кичури, паднали върху очите й. Лицето и очите на жената изглеждаха уморени, но тя успя да й се усмихне съчувствено.

— Време е да тръгвате — каза тя тихо. — Един английски контейнеровоз пристигна и ние прехвърляме хората на борда му.