Клайв Къслър - Възкръсналите

— Значи „Наутилус“ наистина е съществувала.

Пърлмутър кимна почти с благоговение от другия край на линията.

— Верн научил, че Амхърст тайно построил подводницата си в Шотландия, в една голяма подводна пещера под стръмните скали, в чието подножие се намирала семейната му собственост. Когато плавателният съд бил завършен и преминал успешно изпитанията, Амхърст събрал екипаж от професионални моряци, които били неженени и не били обвързани със семейства. След това отплавал и браздил моретата в продължение на трийсет години.

— Колко време е останал Верн на борда? — попита Пит.

— Верн казал на сина си да върне яхтата в пристанището и да го чака в хотела. Бил поласкан, че старият му приятел го потърсил. Останал близо две седмици на „Наутилус“ — това било действителното име, което дал Амхърст на подводницата.

— А не две години, като героите в романа му?

— То му било повече от достатъчно, за да изучи всеки сантиметър от съда, което Верн съвсем точно описал в книгата си, като си позволил някои писателски волности тук-там. Няколко години по-късно написал „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Какво става накрая с Амхърст?

— Според един разказ в бележника на Верн, през хиляда осемстотин деветдесет и пета година един пратеник дошъл в дома му и му предал писмо от Амхърст. В него пишело, че повечето от екипажа на капитана починали и той смятал да се върне в наследствената си къща в Шотландия, но тя била разрушена от пожар, в който загинали всичките му останали роднини. На всичкото отгоре, в пещерата под скалите, където той построил „Наутилус“, станало срутване, та и там не можел да се върне.

— И затова отплавал до „Тайнственият остров“ ли?

— Не — отвърна Пърлмутър. — Верн така преиначил нещата, че вечното жилище на Амхърст и неговата „Наутилус“ никога да не бъде намерено. Поне не за дълго. По-нататък в писмото пишело, че Амхърст открил подобна подводна пещера под река Хъдсън в Ню Йорк, която щяла да стане гроб за него и „Наутилус“.

Пит така се напрегна, че не можа да потисне радостното си възклицание:

— Река Хъдсън?!

— Това пише в бележника.

— Сейнт Джулиан?

— Да?

— Обичам те безкрайно.

Пърлмутър се изкикоти.

— Радвам се да го чуя, скъпо мое момче.

Ранната утринна мъгла се стелеше над синята вода на реката точно както преди близо хиляда години, когато викингите са пристигнали. Видимостта беше под сто метра и флотилията от малки ветроходни яхти и моторни лодки, които обикновено изпълваха реката през повечето летни недели, тепърва щяха да напускат котвените си места. Мъглата беше като милувка на млада жена — мека и нежна — и се виеше около малката лодка, плаваща покрай брега под веригата от високи скали. Тя не беше изящен плавателен съд, нито пък носът и кърмата й се издигаха в мъглата с богато резбовани дракони, каквито са били някогашните преди много векове. Тя беше работна лодка на НЮМА, дълга осем метра, функционална и предназначена за изследвания близо до брега.

Скоростта й се поддържаше до добросъвестната скорост от четири възела, докато влачеше под водата в килватера си дълъг, тесен жълт датчик. Сигнали от датчика се изпращаха в записващото устройство на хидроакустичната станция със страничен обзор. Джордино стоеше и гледаше внимателно цветното триизмерно изображение, което разкриваше дъното на реката и залятото от водата подножие на крайбрежната скална верига. Плаж нямаше, само парче пясък и скали, които рязко се спускаха под водата.

Кели стоеше зад щурвала, като управляваше внимателно, а сапфиреносините й очи отскачаха бързо от брега отляво и водата напред, за да съзрат навреме някоя подводна скала, която би могла да раздере дъното на лодката. Малкият плавателен съд като че ли едва пълзеше по водата. Дроселът на големия извънбордов мотор „Ямаха“ на кърмата с мощност 250 конски сили беше включен само на една степен над празния ход.

Тя си беше сложила слаб грим, косата й, с цвета на медено кленов сироп, беше сплетена отзад и капчиците мъгла, натрупващи се върху плитките, блестяха като перлички. Носеше бели къси панталони, лек жакет от памучно жарсе върху блуза без ръкави, с цвета на зеленикава морска пяна и сандали, чийто цвят подхождаше на блузата й. Дългите й изваяни крака бяха стъпили здраво и леко разкрачени, за да компенсират разклащането на лодката от вълните, които образуваха другите, невидими в мъглата плавателни съдове.

Колкото и да беше съсредоточен в записа на хидроакустичния уред, Джордино не можеше да устои да не хвърля от време на време бързи погледи към твърдия задник на Кели. Пит нямаше тази възможност. Той се беше изтегнал удобно в един платнен стол на носа на изследователската лодка. Тъй като не беше от хората, които се представят за такива, каквито не са, той често взимаше със себе си любимия си платнен стол и дебела мека възглавница на експедиции като тази, когато не виждаше причина да стои с часове прав и напрегнат. Той се пресегна надолу и вдигна чаша с разширена основа, която й осигуряваше по-голяма стабилност, и отпи от черното кафе. После продължи да се взира във веригата от стръмни скали през бинокъл, чиито увеличителни стъкла бяха фокусирани за подробно близко виждане.