Клайв Къслър - Възкръсналите

Пит отмести поглед към Кели.

— Казвал ли ти е защо толкова са го занимавали викингите?

— Не беше толкова за познаването и историята на културата им, колкото за руническите надписи.

Джордино взе от лавица един от бележниците за викингите и го отвори. Присви очи, докато разлистваше страниците, а по лицето му се изписа израз на обърканост. После взе и разлисти друг бележник, след него — трети. Накрая вдигна поглед и озадачен подаде на всекиго по един бележник.

— Изглежда, че доктор Еган е по-голяма енигма, отколкото някой от вас си е представял.

Всички разлистиха бележниците и после се спогледаха напълно озадачени.

Страниците на бележниците бяха празни.

— Нищо не разбирам — промълви Кели слисана.

— Нито пък аз.

Кели взе други два бележника и ги отвори. Те също бяха празни.

— Много ясно си спомням семейните пътувания в затънтени места, в търсене на рунически надписи. Когато татко намереше такъв камък, той поръсваше с талк писмените знаци и ги фотографираше. После, докато седяхме край палатката вечер, той превеждаше съобщенията. Аз непрекъснато надничах зад рамото му, а той ме пропъждаше, докато правеше записки в бележника си. Виждала съм го с очите си как пише.

— Но не и в тези бележници — каза Пит. — Никоя от тези страници не личи да е била махната и сменена с празна. Баща ти сигурно е скрил оригиналните бележници някъде другаде.

— Няма съмнение, че събират прах в неизвестната лаборатория, за която говорите — подхвърли Джордино, чието уважение към Елмор Еган леко спадна.

Красивото лице на Кели почервеня от смущение, сапфиреносините й очи като че ли се опитваха да видят нещо, което го нямаше там.

— Защо татко е постъпил така? За мен той винаги е бил честен и почтен човек, без задни мисли.

— Вероятно е имал някаква основателна причина — опита се да я утеши Томас.

Пит я погледна със съчувствие.

— Става късно. Все едно, няма да разрешим нищо тази вечер. Предлагам да се наспим и утре на дневна светлина може би ще стигнем до някои отговори.

Никой не му възрази. Всички бяха смъртно уморени. Всички, с изключение на Пит. Той последен напусна библиотеката. Престори се, че заключва вратата, преди да върне ключа на Томас. По-късно, когато всеки вече спеше, той безшумно се върна в библиотеката и влезе през незаключената врата. Светна лампата и започна да рови из изследователските материали за руническите надписи на Еган. Следа и история започнаха да излизат наяве.

Към четири часа сутринта той беше намерил онова, което го интересуваше. Много отговори все още му убягваха. Но калта във водата се беше утаила достатъчно, за да зърне дъното. Напълно удовлетворен, той заспа в едно от удобните кожени кресла, вдишвайки миризмата на стари книги.

Джордино изненада всички с приготвената от него закуска. След това Пит, уморен и с помътнели от недоспиване очи, изпълни задължението си да се обади на Сандекър и го уведоми за всичко станало. Адмиралът, от своя страна, нямаше много информация за разследването на „Цербер“, но спомена мимоходом, че Хирам Йегър бил озадачен как Пит е успял да напълни зад гърба му коженото куфарче на Еган с машинно масло. Пит също бе озадачен и нямаше представа кой стои зад този номер.

Джордино отиде при Томас, който работеше нещо в лабораторията, а Пит и Кели се върнаха в библиотеката. Кели забеляза подредените върху писалището книги и бележници.

— Изглежда, че някоя приказна фея се е трудила тук до среднощ.

Пит я погледна.

— Не беше фея, уверявам те.

— Сега разбирам защо си такъв махмурлия — усмихна му се тя, като се приближи и го целуна по бузата. — Надявах се снощи да навестиш мен, а не библиотеката на татко.

Пит понечи да каже „работата преди всичко“, но размисли и вместо това отговори:

— Не ме бива много да ухажвам жени, когато умът ми е на километри оттук.

— И на хиляда години назад във времето — добави тя, оглеждайки книгите за викингите върху писалището. — Какво всъщност търсиш?

— Нали каза, че баща ти пътувал из страната и разчел трийсет и пет скални рунически надписи.

— Два-три повече или по-малко. Не помня точно.

— А помниш ли местата?

Тя заклати глава, напрягайки се да си спомни, и дългата й, с цвят на кленов сироп коса затрептя върху раменете. Накрая тя разпери ръце.

— Само пет-шест, но те са толкова отдалечени от утъпканите пътища, че едва ли ще мога да ти кажа дори как да се доближим до тях.

— Не е нужно.