Клайв Къслър - Възкръсналите

— Ще бъдете ли така любезен да ни кажете какво сте си наумил? — попита Търнър.

— Ще ви обясня подробно, когато се спуснете дотук. Обадете ми се, като пристигнете, за по-нататъшни инструкции.

О’Мали влезе залитайки в ходовата рубка в момента, когато Пит провеждаше разговор с „Алфред Олтман“.

— Какво ти се върти в главата?

— Велика идея — отвърна Пит с нарастващ оптимизъм.

— Как смяташ да получиш въздух дотук?

— Не смятам.

О’Мали го изгледа така, сякаш го виждаше как издъхва.

— Тогава какво й е толкова великото на идеята ти?

— Много просто — подхвърли Пит нехайно. — Нали знаеш, щом Мохамед не идва при планината…

— Говориш толкова несвързано.

— Почакай и ще видиш — каза Пит загадъчно. — Това е най-елементарният опит от учебника по физика за гимназиален клас.

„Голдън марлин“ беше на ръба да се превърне в подводна крипта. Въздухът се бе влошил до застрашителна степен и само минути деляха екипажа и пътниците от загубване на съзнание — първата стъпка преди изпадането им в кома, след което щеше да дойде и смъртта. Нивото на въглеродния двуокис бързо се качваше до границите, които повече не можеха да поддържат живота. Пит и О’Мали, единствените останали на мостика, едва-едва дишаха.

Тъй като мозъците им се бяха вцепенили от недостиг на кислород, пътниците се бяха превърнали в зомбита и бяха загубили способността си да мислят рационално. Никой не бе обхванат от паника, защото никой не съзнаваше напълно, че краят му наближава. Болдуин отиде да говори на останалите в залата за хранене, като ги окуражи с думи, за които знаеше, че са безсмислени. По обратния път към мостика краката му се подкосиха и той се строполи на килима в коридора. Една възрастна двойка го подмина с празни погледи и продължи към каютата си.

В командния отсек О’Мали все още говореше свързано, но беше на ръба да изпадне в безсъзнание. Пит вдишваше дълбоко въздух, за да поеме малкото останал кислород в помещението.

— Къде сте? — попита той задъхан по телефона. — С нас вече е почти свършено.

— Идваме — прозвуча отчаяният глас на Джордино. — Погледни през илюминатора, наближаваме купола на мостика.

Пит с мъка се дотътри до големия илюминатор над приборното табло и видя „Меркюри“ да се спуска отгоре.

— Имаш ли маркуч?

— Готов съм да подам въздух, когато и където кажете — отговори уорънт-офицера Маккърди. — Капитан Търнър остана на борда на „Олтман“, за да ръководи операцията от повърхността.

— Спускайте се, докато опрете в дъното и се придвижете към дупката в корпуса от другата страна на машинното.

— Тръгваме — потвърди Джордино, без да пита Пит за намеренията му.

Пет минути по-късно Търнър докладва:

— Изравнихме се с пробойната от взрива.

Пит установи, че да се бори за въздух си е чиста ирония, след като всичкият въздух, който му бе нужен за цял живот, се намираше само на няколко десетки сантиметра от него. Той едва изрече думите:

— Използвай манипулаторите и вкарай края на маркуча колкото можеш по-навътре в машинното.

Вътре в подводния спасителен съд Маккърди размени поглед с Джордино и сви рамене. После Джордино се залови да вкарва с манипулаторите маркуча в пробойната, като внимаваше да не го среже в назъбените ръбове на разкъсания корпус. Действайки доколкото можеше бързо, след близо десет минути той почувства как маркучът стигна до най-далечната напречна преграда и се заби между рамите на машините.

— Маркучът е вътре — съобщи Джордино.

Пит, вдишвайки една дума и издишвайки друга, отговори:

— Добре… започни… да пускаш… въздух.

И този път двамата мъже в спасителния съд се подчиниха, без да оспорват нареждането му. Маккърди препредаде нареждането на намиращия се на повърхността Търнър и след две минути в машинното отделение започна да нахлува въздух от маркуча.

— Какво всъщност правим? — попита озадаченият и потънал в скръб Джордино, докато слушаше, както си помисли, последните думи на приятеля си.

Пит заговори с глас, малко по-висок от шепот.

— Един кораб… потъва, когато водата под налягане… нахлуе във въздушното пространство на корпуса му. Но на тази дълбочина… въздухът от твоя маркуч струи навън… с налягане, два пъти по-силно от водното, като изтиква водата… обратно в морето.

Обяснението източи и малкото му останала сила на духа и той се свлече на пода до О’Мали, който вече беше загубил съзнание.

Надеждите на Джордино отново се съживиха, когато видя как от машинното отделение започна да излиза силна струя вода и да се влива в морето благодарение на прекомерното налягане от въздушната помпа, намираща се горе на повърхността, на 160 метра над подводницата.