Клайв Къслър - Възкръсналите

— Някой голям хитрец — смънка Джордино под носа си със свито сърце.

— Невъзможно е да получим резервна част и да оправим повредата, преди на хората вътре да им е свършил въздухът — каза Маккърди, оглеждайки отблизо повредения съединител.

— Да не искате да кажете — попита Джордино със студено и мрачно лице, — че ще стоим тук като глинени статуи и просто ще гледаме?

Търнър и Маккърди се спогледаха като двама мъже, изгубени в снежна виелица. И двамата нямаха какво да отговорят. Бяха прекалено потресени от мисълта, че на всяка крачка се сблъскват с някаква голяма пречка. Не можеха да предвидят на каква следваща повреда щяха да се натъкнат. Степента на коварството надхвърляше въображението им.

Джордино се изпълни с чувство за нереалност. Да изгуби най-добрия си приятел в злополука беше достатъчно противна мисъл, но да чака някой напълно здрав човек да загине само защото никой не може да му помогне и защото той самият беше далече от съвременната наука и технология, беше още по-неприемливо. Потъналият в скръб човек е принуден да въстане срещу боговете. Джордино реши да направи нещо, каквото и да е то, дори това да значеше сам да се гмурне до повредената подводница, на дълбочина сто и шейсет метра.

В този момент изпълненият с лошо предчувствие и без да иска разрешение от Търнър Маккърди изпусна водния баласт, уравновеси подводния апарат и пое нагоре към повърхността. И тримата мъже на борда му знаеха, макар и да отказваха да си представят картината, че екипажът и пътниците вътре в „Голдън марлин“ наблюдават как спасителният подводен съд постепенно се отдалечава и изгубва в мрачната водна пустош, без да подозират, че надеждите и илюзиите им ги напускат заедно с него.

Настроението в „Голдън марлин“ беше потискащо. Пътниците влизаха в залата за хранене в определените часове и се хранеха, залагаха на късмета си в казиното, пиеха коктейли в общия салон, четяха в библиотеката и отиваха да си легнат, сякаш пътуването продължаваше. Те нямаше какво друго да правят. Ако някой чувстваше бавното намаляване на кислорода си, то никой не го показваше. Всички разговаряха помежду си за положението, сякаш говореха за времето. Като че ли всеки отказваше да приеме действителността такава, каквато е.

Освен няколкото млади, но бездетни двойки, пътниците, останали на борда, бяха предимно възрастни, сред които освен двайсетината самотни мъже и жени бяха и бащите, чиито съпруги и деца бяха изведени на повърхността с единствения годен евакуационен отсек. Обслужващият персонал продължаваше да върши всекидневната си работа, като сервираше на хранещите се, готвеше в камбуза, почистваше каютите и изнасяше представления в театъра. Единствено машинната команда работеше безспирно, поддържайки помпите и генераторите, които все още произвеждаха мощност. За щастие последните се намираха в отделен от машинното отделение отсек, който беше херметизиран веднага след експлозиите.

Най-големите страхове на Пит се сбъднаха, когато видя как спасителният подводен апарат пое към повърхността и Джордино предаде по телефона лошата вест. Часове по-късно Пит седеше в командния мостик зад масата за морски карти и изучаваше ли, изучаваше плана на подводницата, търсейки да открие макар и съвсем мъничък ключ за спасение. До него се приближи Болдуин и седна на високо столче от другата страна на масата. Беше успял да възвърне хладнокръвието си, но мрачните изгледи натежаваха в главата му. Дишането му беше станало значително по-трудно.

— Не сте затварял очи от три дни — каза той на Пит. — Защо не идете да поспите малко?

— Заспя ли, изобщо заспи ли някой от нас, никога няма да се събудим.

— Поддържах лъжата, че помощта е зад ъгъла — призна Болдуин с видима тревога, — но истината настъпва насам с пълна сила. Единственото, което ни предпазва от противната среща с действителността е, че хората са прекалено отмалели, за да имат кой знае какво да правят.

Пит разтърка зачервените си очи, отпи глътка кафе и изучи може би за стотен път чертежите.

— Трябва да има някакво разрешение — каза той с нисък глас. — Трябва да има начин да се закрепи маркуч и помпа за пречистване въздуха в подводната лодка.

Болдуин извади от джоба си носна кърпа и попи потта от челото си.

— Няма, при положение че люкът и фланцовият съединител са разбити. А и всеки опит да се пробие дупка в корпуса ще завърши с наводняване на останалите отсеци на лодката. Трябва да приемем тъжния, но основен факт. Докато военноморските сили оправят люка, херметизират помещенията и пробият корпуса, за да ни извадят, въздухът ни ще е свършил.