Глен Мийд - Измамата

Бяха минали две години от последната й сериозна връзка. С изключение на Марк, двете покани за среща, които бе приела през последната половин година, бяха завършили по същия начин: мъжът бе опитал да се добере до „същественото“, а тя се бе извинила и бе сложила край на връзката, преди още да е започнала. Опреше ли до секс, нещо в нея изтръпваше.

Ако бе честна пред себе си, трябваше да признае, че се бе отказала от секса. Изглежда, в нея съществуваха неизкореними неща, непреодолими навици и тя разбираше, че никакви разговори или терапия не могат да излекуват проблема й. Всъщност терапевтите й се струваха безполезни. Повечето имаха дори повече махмурлуци и проблеми от лично естество от пациентите си. Освен това тя усещаше, че нейният проблем е свързан с травмата от онази нощ, нощта, когато майка й бе убита — нощта на кошмара, който тя никога нямаше да забрави. А днес бе годишнина от смъртта й и тя не искаше да я оставя сама.

Този следобед гробището „Калвертън“ на Лонг Айланд беше обляно в слънчева светлина и пусто. Дженифър паркира форда и с букет рози в ръце тръгна към гроба на майка си. Надписът върху надгробната плоча както обикновено сграбчи сърцето й със студена лапа:

С любов в памет на Ана Марч

обична съпруга на Пол Марч

Почивай в мир

Трагедията се бе случила точно преди две години и не бе имало дори един ден, през който да не си спомни и да не преживее отново кошмара на майчината си смърт и изчезването на баща си. Не бе минал момент, през който да не бе искала от цялото си сърце да са пак живи. Родителите й бяха означавали всичко за нея. Баща й беше благороден и мил човек, майка й бе всичко, което една дъщеря би могла да пожелае: красива, интелигентна, любяща.

Гробът бе грижливо поддържан — Дженифър не пропускаше да дойде поне веднъж седмично със свежи цветя. Сега, застанала под яркото пролетно слънце, тя сведе поглед към мраморната плоча. Но простият бял камък криеше много и казваше малко, защото в миналото на родителите й имаше много повече от онова, което можеше да се изрази чрез някакъв надпис на някакъв камък.

Остави розите върху гроба, отстъпи крачка назад и позволи на спомена отново да я връхлети…

Дженифър почти не помнеше баща си от първите пет години на своето детство. Той пътуваше непрестанно в служебни командировки: Париж, Лондон, Цюрих, Рим — все екзотични градове в непознати страни, за които не бе чувала. Отсъствието на баща й я измъчваше страшно.

Пол Марч бе инвестиционен банкер, висок, слаб, симпатичен, с добри тъмни очи. Дженифър обожаваше докосването на силните му ръце, които я откъсваха от земята, усещането за сигурност, което й вдъхваше дори само като я държеше за ръката, или онези негови усмивки, когато я погледнеше. Обичаше миризмата, която излъчваше: смес от дезодорант и сапун, комбинирана с нещо специфично — едва по-късно разбра, че е миризмата на мъж.

Когато тя стана на дванайсет, баща й постъпи в малка частна инвестиционна банка в Ню Йорк, казваше се „Прайм Интернешънъл Секюритис“. Винаги амбициозен, той беше решен да направи голяма кариера. Но макар работата му да означаваше удължено работно време и пътувания далеч от дома, той никога не забравяше да изпрати на единствената си дъщеричка пощенска картичка от поредното чуждо и непознато място, където го запращаше съдбата.

„Това е Париж, Дженифър. Нали е красив?“

„Снощи вечерях край фонтана «Треви». Рим е красив град. Утре летя за Швейцария и ще ти изпратя оттам друга картичка.“

„Купих ти от Лондон подарък, който много ще ти хареса, съкровище.“

Двете с майка й четяха картичките заедно. Дженифър си ги пазеше, сякаш бяха безценно съкровище. Събираше ги в една вече изпокъсана стара картонена кутия от обувки и макар те по никакъв начин да не можеха да компенсират отсъствията на баща й, знаеше от думите върху тези картончета със снимки от чуждите страни, че баща й мисли за нея, и това донякъде я утешаваше.

Понякога, като малка, Дженифър се промъкваше в неговия кабинет и се покатерваше на стола му, понеже, без сама да знае защо, там се чувстваше по-близко до баща си. Седеше така с часове, прегърнала някоя от вещите му — пуловер, риза или чехли, ровеше из пъстроцветните екзотични картички и бленуваше за момента на неговото завръщане. И наистина, един ден го виждаше през прозореца да се приближава по пътеката през предния двор. Усмихнат, разперил ръце за прегръдка, в очакване тя да дотича и да се хвърли в нея. Винаги й носеше подаръци: шоколад от Швейцария, кукла от Франция, шарена дървена марионетка от Италия. Но топлото чувство на сигурност, което изпитваше в ръцете на баща си, означаваше за Дженифър повече от всякакви подаръци.