Ришел Мийд: Бляскавият двор

Никога не бях имала намерение да отмъквам нечий чужд живот.

Всъщност при един бегъл поглед не бихте си помислили, че в стария ми живот има нещо, кое­то да не е наред. Бях млада и здрава. Харесваше ми да вярвам, че съм умна. Принадлежах към едно от най-знатните семейства в Осфрид, род, кой­то можеше да проследи произхода си назад чак до основателите на страната. Безспорно, титлата ми можеше да е по-престижна, ако богатството на семейството ми не се бе изпарило, но това бе лесно за поправяне. Всичко, кое­то трябваше да направя, беше да се омъжа изгодно.

И точно там започваха проб­лемите ми.

Повечето аристократи се възхищаваха на една потомка на Рупърт, Първи граф на Ротфорд, велик герой на Осфрид. Преди столетия той беше помогнал за отвоюването на страната от диваците, създавайки по този начин великата нация, на коя­то се радвахме днес. Малцина аристократи обаче се възхищаваха на липсата ми на средства, осо­бе­но в тези времена. Други семейства се бореха със собствени финансови проб­леми и едно хубаво лице с висока титла вече не бе така съблазнително както някога.

Трябваше ми чудо, и то бързо.

– Скъпа, случи се чудо.

Бях зареяла поглед към релефния кадифен тапет на балната зала, а в главата ми кръжеше вихър от мрачни мисли. Примигнах и отново насочих вниманието си към шумното празненство и се съсредоточих върху приближаването на баба ми. Макар че лицето ѝ беше набраздено от бръчки, а косата ѝ – чисто бяла, хората винаги отбелязваха каква красива жена е лейди Алис Уитмор. Бях съгласна с това, макар че нямаше как да не забележа, че тя сякаш се състари повече в годините, откакто родителите ми починаха. Точно сега обаче лицето ѝ имаше грейнало изражение, каквото не бях виждала от доста време.

– Как така, бабо?

– Получихме предложение. Предложение за брак. Той е всичко, на кое­то се надя­вахме. Млад. Със значително състояние. Произходът му е толкова из­тък­нат, колкото и твоят.

Пос­ледното ме завари неподготвена. Трудно беше някой да се мери с рода на благословения Рупърт.

– Сигурна ли си?

– Определено. Той е твой... братовчед.

Не се случваше често да изгубя дар слово. За миг можех да се сетя единствено за братовчед си Питър. Той беше два пъти по-въз­рас­тен от мен и женен. По правилата на произхода на него се падаше да наследи титлата на Ротфорд, ако починех, без да оставя деца. Винаги когато беше в града, се отбиваше да ме попита как съм.

– Кой? – попитах най-сетне и се поотпуснах. Определението „братовчед“ понякога се използваше твърде разтегливо и ако човек се задълбочеше дос­та­тъч­но във фамилните родословни дървета, половината аристократи на Осфрид бяха в роднински връзки с другата половина. Тя можеше да говори за неограничен брой мъже.

– Лайънъл Белшайър, барон на Ашби.

Поклатих глава. Не го познавах.

Тя преплете ръката ми със своя­та и ме задърпа към отсрещния край на балната зала, проправяйки си с криволичене път през най-влиятелните хора в града. Те бяха издокарани в копринени и кадифени платове, окичени с перли и скъпоценни камъни. Над нас целият таван беше покрит с кристални полилеи, сякаш домакините ни се опитваха да надминат блясъка на звездите. Такъв беше животът сред аристокрацията на Осф­ро.

– Двете с баба му бяхме дами в свитата на херцогинята на Самфорд едно време. Той е само барон. – Баба наклони глава към мен, за да говори по-тихо. Забелязах обшитата с перли шапчица, коя­то носеше – запазена, но излязла от мода преди поне две години. Харчеше парите ни, за да облича мен. – Но все пак потеклото му е добро. Родът му произхожда от един от по-малките синове на Рупърт, макар да имаше някакви скандални твърдения, че Рупърт може да не е истинският му баща. Майка му обаче беше аристократка, така че и в двата случая сме подсигурени.

Все още се опитвах да смеля това, когато спряхме пред висок от пода до тавана прозорец, от кой­то се разкриваше изглед към Харлингтън Грийн. Млад мъж стое­ше заедно с жена на възрастта на баба ми и двамата разговаряха приглушено. При появата ни и двамата вдигнаха погледи с жив интерес.

Баба пусна ръката ми:

– Внучката ми, графинята на Ротфорд. Скъпа, това са барон Белшайър и баба му, лейди Дороти.

Лайънъл се приведе и ми целуна ръка, а баба му направи реверанс. Почтителното му държание беше само за показ. Остри проницателни очи обходиха всяка частица от тялото ми. Мисля, че ако благоприличието позволяваше, щеше да ми огледа и зъбите.