Ришел Мийд: Бляскавият двор

Наскоро Мира ни беше казала, че е „взела решение“ за бъдещето си, но нямахме представа какво е. Може би беше решила да се омъжи за възрастния гос­по­дин. Може би беше решила да се върне в Осфрид и да работи. Никое от двете не изглеждаше ве­роят­но обаче предвид усмивката, коя­то постоянно виждах на лицето ѝ. След зрелищното ѝ нападение срещу Уо­рън – заслугата за кое­то, научих, бе на обучението на Айа­на – вече никоя постъпка на Мира не ме изненадваше.

И изглеждаше, че мистерията щеше да про­дъл­жи още малко.

– Съжалявам – каза Мира. – Още не мога да ви съобщя. Но скоро.

– Толкова си жестока – повтори Тамзин.

Мира ме прегърна силно:

– Най-вече прос­то исках да дойда да се сбогувам с теб. Изглежда, вечно все това правим, нали?

Придърпах Тамзин в прегръдката ни:

– И винаги се събираме отново. Сигурна съм, че ще мога да се връщам в Кейп Триумф от време на време. И се надя­вам, че вие ще ми идвате на гости в Уестхейвън.

– Разбира се – каза Мира.

– Само ни кажи, когато се сдобиеш с истинска къща, в коя­то има дос­та­тъч­но легла –истински легла, не слама на пода – за всички – каза Тамзин. – И можеш да се обзаложиш, че веднага ще пристигнем.

Посмяхме се. И си поплакахме. Беше ми ясно, че групата от Уестхейвън се приготвяше да потегли, и реалността на онова, кое­то предстое­ше да се случи, ме връхлетя с всичка сила. Още едно пътуване. Още една сериозна промяна в живота ми.

– Ето те и теб, Аделейд. Излиза, че прос­то трябваше да потърся къде тук се леят най-много сълзи. Вие двете няма да повярвате колко сълзи се лееха в дома ѝ, когато се срещнахме най-нап­ред.

Сед­рик се приближи зад мен и аз се отдръпнах от Тамзин и Мира, за да мога да го прегърна. Пос­ле го тупнах леко с юмрук по ръката:

– Повечето от онези сълзи бяха по негова вина.

– И оттогава си лудо влюбена в мен.

Обърна се, когато се разнесе вик да се събираме, и изражението му стана сериозно. Пос­ледва нова поредица от сълзливи сбогувания с Тамзин и Мира, а пос­ле Сед­рик ме хвана за ръката:

– Милейди? Ще потегляме ли?

Отидохме до мяс­тото, където ни чакаха конете – млади, пъргави животни. Не бедната Лизи. Той ми помогна да се кача и аз хвърлих един пос­леден, любящ поглед към приятелките си. Напред пътят се простираше и водеше извън Кейп Триумф и навътре в непоз­нати земи. Докато същата гледка по пътя към Хадисън бе заплашителна, сега внезапно се почувст­вах, сякаш пред мен се разкриваха всички възможности в света.

Сед­рик се приведе към мен:

– Знаеш ли, надя­вам се това ново безумие да сработи в наша полза.

– Мисля, че така ще стане – казах му. – В края на краищата предишното безумие се получи доста доб­ре.

И ние потеглихме.

Идеята за тази поредица започна с няколко искрици вдъхновение и щом те се събраха, бе невъзможно да възпра пламъка, кой­то ме увлече и понесе, докато бързах да завърша тази книга. Преди всичко дължа многобройни благодарности на семейството си в процеса на писането на тази книга, осо­бе­но на съпруга и синовете ми, кои­то се примиряваха, докато мъкнех лаптопа си навсякъде и често се „отнасях“, докато умът ми се устремяваше нап­ред към следващата глава. Благодаря също и на агента си, Джим Маккарти, и на несравнимия екип в „Рейзърбил“: всички те видяха потенциала на тази история да гори в мен и помогнаха за разпалването на пламъците ѝ.

Накрая искам да благодаря на всеки, кой­то взе тази книга и се присъедини към мен в Адория. На отдавнашните ми читатели: вие винаги ми се доверявате, следвайки ме към нови светове, и съм ви признателна за това. Към новите ми читатели: доб­ре дошли на това пътуване. На всички ни предстои огромно приключение.