Ришел Мийд: Бляскавият двор

– Татко, това сигурно е най-милото нещо, кое­то някога си ми казвал.

Джас­пър се намръщи:

– Сериозен съм. Направи някои опасни избори.

– Но ги направих сам – каза Сед­рик. – И това е важното.

Подадох рок­лята на Джас­пър. Ако се съди от прис­ви­ва­не­то на очите му, май веднага забеляза липсващите мъниста.

– Това на подгъва вино ли е? – попита.

– Благодаря, че ми поз­во­ли да я заема – казах със сладък глас. – Татко.

Когато той си тръгна, двамата със Сед­рик застанахме на верандата, гледайки, докато се изгуби от поглед надолу по пътя. Вече сами, Сед­рик ме обгърна с ръка.

– Готова ли си за следващото приключение?

– Винаги.

Сутринта отлетя, докато се приготвихме и се погрижихме запасите ни за пустошта и малкото ни светски притежания да бъдат откарани до кервана за багажа. Много подобно на изпращането ни за Хадисън, голяма тълпа се събираше в покрайнините на града, където фургоните и конете се подреждаха за потегляне. Имаше роднини и прия­те­ли, дошли да се сбогуват, както и безделници и любопитни зяпачи. Когато най-сетне бяхме готови за тръгване, Сед­рик и аз хвърлихме любящ поглед назад към къщата и тръгнахме да се присъединим към тълпите.

Беше толкова пре­тъп­ка­но, колкото бях очаквала – може би дори повече. Едуин Харисън веднага ни забеляза и повика Сед­рик да се посъветва с него за нещо, оставяйки ме сама да наблюдавам минаващите хора близо до периферията на тълпата.

– Сигурно е изтощително да си омъжена. – Тамзин се приближи бавно до мен. –Изглеждаш, сякаш изобщо не си спала.

Ухилих се и я прегърнах бързо:

– Спах. Малко.

– Е, сигурна съм, че ще си наваксаш, като ще можеш да спиш през цялото време, докато прекосявате пустошта. А и в колибата, коя­то ще имате в Уестхейвън, каквато и да е, ве­роят­но ще е много спокойно.

Спомних си за порутената барака в златоносния участък. Струваше ми се, сякаш е било преди цял един живот.

– Дори още нямаме колиба. Ще трябва да я построим или да наемем някой да го направи предвид дърводелските умения на Сед­рик. Освен това точно ти нямаш основание да ми говориш за това – след като си живяла в каютата на кораб на икорите.

Тя се усмихна на шегата, но не я коментира. В седмиците, кои­то бяха изминали след разобличаването на Уо­рън, бяхме научили много повече както за времето, кое­то беше прекарала сред Наследниците в Грашонд, така и за това с икорите. Беше ѝ трябвало дълго време да се отпусне и да заговори, и знаех, че все още имаше неща, кои­то не ни казваше. Надявах се, че щяха да излязат на бял свят след време, когато беше готова. Айа­на беше хванала натясно Джас­пър, като му каза, че от Тамзин е невъзможно да се очаква да се омъжи в близко бъдеще след подобни травматични събития. Айа­на беше спечелила спора и договорът на Тамзин бе удължен.

Тя се извърна и се втренчи с празен поглед в морето от хора.

– Има нещо – ами, тоест има нещо, за кое­то трябва да говоря с теб. Нещо, за кое­то трябва да те помоля.

Сериозното ѝ изражение беше стряскащо. Дори плашещо, защото смятах, че най-лошите неприят­нос­ти са приключили. Стиснах ръката ѝ:

– Разбира се.

– Може да е твърде късно... трябваше да го спомена по-рано... но не исках да те обременявам с всичко друго. Но знам, че със Сед­рик спечелихте много пари от продажбата на златоносния участък в Хадисън, и затова си помислих... тоест...

– Тамзин. – Никога през цялото ни време заедно не я бях чувала да говори объркано и несвързано. – Можеш да ми кажеш всичко. Давай, помоли ме каквото трябва.

Така че тя го направи.

Умълчах се за дълго време след това, опитвайки се да осмисля онова, кое­то току-що бях чула. Колкото по-дълго не проговарях, толкова повече се смущаваше тя.

– Мислиш, че съм ужасен човек, нали?

– Какво? Разбира се, че не. – Отново я притеглих към себе си. Спомних си, когато отдавна ми каза, че нямам представа колко много е заложила на карта. И беше права. – Просто съм изненадана, това е всичко. И разбира се, че ще помогна.

Кафявите ѝ очи блестяха от сълзи:

– Много е да искам такова нещо. И разбирам, ако Сед­рик не иска да харчиш парите. Негово право е да...

– Сед­рик не би имал нищо против. И няма значение. Не е нужно да докосвам парите от Хадисън.

Огледах тълпата, наполовина надявайки се, че Никълъс Адълтън може да се е появил. Нямах този късмет. Юридически погледнато, ве­роят­но не се нуждаех от помощта му, но със сигурност щеше да оформи по-доб­ре нещата. След като благодарение на съществените доказателства Уо­рън се бе озовал обвинен и натоварен на кораб обратно към Осфрид, за да отговаря за заплетения си заговор, беше пос­ледвал истински правен кошмар заради земята, коя­то притежаваше в Хадисън. В случаи на държавна измяна земя като тази обикновено преминаваше отново във владение на короната. Той обаче беше имал многобройни наематели, разработващи земята, и във великодушен жест в крайна сметка съдилищата бяха дарили тези участъци. Вместо да се занимава с разкопаването, Сед­рик беше продал своя участък за впечатляваща цена – кое­то ни предостави средствата да откупим договора ми и да съберем спестявания за Уестхейвън. Никълъс ни беше оказал съществена помощ в уреждането на нещата, затова, предполагам, беше заслужил да си отдъхне от нас.