Ришел Мийд: Бляскавият двор

– По същество откупуваме от короната правото да ръководим Уестхейвън – макар че все още сме кралска колония под властта на Осфрид – обясни Едуин. – Всеки дял помага за изплащането на тази цена. Почти сме успели и можем офи­циал­но да започнем да изготвяме разрешителни за заселване в колонията, макар че вече започнахме някои груби чернови. Онези, кои­то отрано закупуват дял, могат да вземат участие в планирането. От тази група ще изберем кои хора да заемат важните постове – в крайна сметка всички граждани ще участват в такива избори, но това предстои по-нататък.

– И представителите на всяка религия могат да я почитат тук – казах.

Мери ми се усмихна мило:

– Да, това е основната ни цел.

Никълъс прочете подробно всяка част, предлагайки няколко разяснения, срещу кои­то семейство Харисън не възразиха. Когато остана удовлетворен, Никълъс изготви окончателната писмена клетвена декларация от името на Сед­рик, препотвърждаваща обвърз­ването с Уестхейвън и неговите закони. Подписа като пълномощник, а пос­ле вдигна поглед, задър­жай­ки писалката си вдигната над листа.

– Аз, ъъ, имам да предложа още нещо, за кое­то знам, че е нередно, но освен това бихме искали да изготвим документа със задна дата.

Едуин се навъси:

– Колко назад?

– Около три седмици – казах.

– Някои хора биха могли да сметнат това за лъже­свидетелство – каза Едуин остро. – Нещо, кое­то, сигурен съм, един човек на закона ще знае.

– Ако не го направите, Сед­рик ще умре – избъл­вах. – Изправен е на съд за аланзанска ерес и трябва да обявим, че е под закрилата на Уестхейвън.

Смутеното изражение върху лицето на Едуин не ме успокои, но Мери сложи ръка върху неговата:

– Скъпи, не е ли именно това смисълът? Да предотвратим подобни зверства?

Едуин се поколеба няколко мига, а пос­ле шумно издиша:

– Сложете задна дата – каза на Никълъс. Никълъс го направи, а пос­ле Едуин се подписа отдолу като свидетел – също със задна дата. Взе трудно спечелените ми пари.

Идваше ми да заплача, но това може би беше от липсата на сън.

– Благодаря ви, благодаря! Нямате представа...

Вратата на хана се разтвори рязко и вътре надникна работник с широко разтворени очи:

– Обесване! Ще има обесване! Осъдиха онзи аланзански дявол!

Никълъс изпъшка, но аз вече бях на крака.

– Не, не! Не сме твърде закъснели. Не може да сме. – Грабнах книжата и спринтирах към вратата. Никълъс ме настигна бързо.

– Изчакайте ме – прос­толюдието обожава екзекуциите. Там навън ще е истинска лудница.

Беше прав. Вляхме се в поток от хора, отправили се през града, жадни за кръв. Искаше ми се да имахме коне, но не бях сигурна, че щяхме да стигнем далече в тази тълпа. Опитах се да съсредоточа ума си върху пътуването, а не върху представата какво можеше да се случи на Сед­рик, ако не успеех.

– Знаех, че може да е скоро – провикнах се към Никълъс, надвиквайки шума. – Но се надя­вах да не е толкова скоро.

– Губернаторът разпорежда кога да бъде изпълнена присъдата – каза Никълъс. – А този губернатор има твърде силен мотив да се погрижи точно това така наречено правосъдие да бъде въздадено. Сигурен съм, че ще забавят изпъл­не­ние­то дос­та­тъч­но, за да привлекат голяма тълпа. Харесва им да има публика – това сплашва хората и ги кара да се държат доб­ре.

Представата за екзекуцията на Сед­рик бе немислима. Ами ако я извършеха? А аз не бях там в пос­ледните му мигове?

Сградата на съда се показа пред погледа ни. Вече бяха издигнали ешафода и на него стояха няколко тъмни фигури. Едната почти несъм­не­но беше Сед­рик. Когато накрая стигнахме до целта си, тълпата задръстваше улицата. Всички искаха да виждат доб­ре, но можеха да се приближат само до определено разстояние. Никой не се отказваше от мяс­тото, за кое­то се беше преборил, така че беше трудно да си пробием път нап­ред.

Близо до задния край на тълпата зърнах Айа­на. Беше заслонила очите си с длан да се предпази от слънцето и оглеждаше тълпата. Забърза към мен:

– Аделейд! Чудех се къде си. Виждала ли си Мира?

– Не, но мислех, че ще е тук. Трябва да се провра през тълпата – казах нас­той­чи­во. – Трябва да стигна там горе.

Тя се присъедини към нас без колебание, а Никълъс попита:

– Оправдаха ли Уо­рън Дойл?

Тя се намръщи и кимна.

Айа­на ни помогна да си пробием път през тълпите. Спечелихме си множество гневни ругатни, но про­дъл­жихме упорито нататък. Въпреки това се придвижвахме бавно и едва бяхме изминали половината път, когато губернаторът Дойл излезе пред ешафода. Сега видях Сед­рик ясно, с вързана зад гърба му здрава ръка, и сърцето ми се сви. Уо­рън стое­ше наб­ли­зо заедно с палач с качулка.