Ришел Мийд - Бляскавият двор

– Добре – казах, приближавайки се до нея. – Отиваме в Крофърд.

Авиел тръгна към едрия кон, поколебавайки се само за миг, преди ловко да се покатери върху него заедно с Том. Завързах Бет за едно дърво.

– Съжалявам, момиче. – Потупах я по врата, чувствайки се виновна, че зарязвам този подарък. – Да се надя­ваме, че ще успеем да те върнем на Гидиън. Или може би някой нов собственик ще ти сложи подкова.

Привързах картината към гърба на новия си кон, а пос­ле потеглихме с главозамайваща бързина. Скоростта бе ободряваща след бавната походка на Бет и си поз­во­лих да се надя­вам, че в крайна сметка това можеше и да се получи. Но не бях още дори на половината път до Крофърд и времето още беше срещу мен.

Когато най-накрая стигнахме покрайнините на Крофърд, Том и Авиел забавиха ход.

– Носите ли адреса? – попита той.

– Да.

– Тогава ве­роят­но е най-доб­ре да чакаме тук. Да видят всички ни посред нощ, може да е... обезпокояващо за някои хора.

Можех да повярвам в това. Крофърд беше по-голям от пос­ледното село и ми отне известно усилие да открия правилното мяс­то. Когато успях, ми стана ясно как този купувач можеше да си поз­во­ли картината ми. Къщата му беше ве­роят­но най-голямата в града, красиво имение на отсрещната страна на централния площад. Отвън висяха фенери, но прозорците бяха тъмни. Поех си дълбоко дъх, взех картината и почуках на вратата.

Нужни бяха още две почуквания, преди някой да ми отвори – сънен слуга, кой­то ме изгледа накриво.

– Трябва да се видя с гос­по­дин Дейвънпорт.

– Мадам – каза слугата с тон, кой­то намекваше, че тази титла е твърде великодушно използвана, – среднощ е.

– Нямаше друг начин. – Вдигнах увитата картина. – Имам нещо, към чието купуване той проявява голям интерес. Една картина. Мисля, че ще се разстрои, ако научи, че сте ме отпратили и съм я продала на някой друг.

Промяната в изражението на слугата ми подсказа, че е запоз­нат с преговорите за картината. Въведе ме във фоайето и ме предупреди да не пипам нищо, докато го няма. Минути по-късно влезе сивокос джентълмен по домашен халат. Очите му се разшириха при вида ми:

– Вие... носите картината на Тодорос?

– Ако все още я искате – казах. – В Кейп Триумф има една дама от Мирикози, коя­то проявява голям интерес. – Разопаковах я и той припряно пристъпи нап­ред, навеждайки се близо към платното.

– Великолепно. Видях я преди три седмици и не можех да си я избия от ума. Видях на континента една от другите му творби от тази серия. И тогава също бях поразен. – Той внимателно докосна платното. – Виждате ли как я осветява слънцето? Тодорос умее да си служи със светлината.

За миг изпитах вина. Този човек беше истински поз­на­вач и почитател на изкуството, а аз го мамех. Но толкова нередно ли беше, щом можех да му даря радост и да спася един живот?

Приключихме сделката и излязох от къщата му с тежка кесия злато. Докато вървях обратно към пътя, ми хрумна, че Том и Авиел можеше някак да узнаят какво правя, и да планират да ми отмъкнат парите. Те се материализираха от сенките, преди да успея да обмисля други евентуални начини за действие.

– Свършихте ли? – попита Том, без да прави заплашителни движения. – Тогава да ви отведем обратно. Зазорява се. – Авиел не каза нищо. На светлината от фенерите, висящи в града, косата ѝ проблясваше в златно.

Обратното ни пътуване беше забър­за­но и трескаво, докато се опитвахме да изпреварим изгрева на слънцето. Движехме се толкова бързо, че не виждах Бет, но все пак забелязах мяс­тото, където беше възникнала схватката. Фенерът още гореше на пътя, а наб­ли­зо лежаха проснати по очи двама мъже. Не бях сигурна мъртви ли са, или в безсъзнание, и никой не спря, за да разбере.

Скоростта ни беше добра – но не чак толкова добра. Слънцето вече докосваше източния хоризонт, когато стигнахме покрайнините на Кейп Триумф, и тук Том и Авиел ме оставиха.

– Ние изчезваме заедно със зората – каза той с усмивка. – Но се надя­вам, че вече можете да се справите.

Слязох от кобилата. Краката ми бяха толкова схванати от всичкото това яздене, че насмалко не паднах.

– Благодаря ви за помощта. Нямаше да мога да направя това без вас. – Хвърлих поглед към Авиел. – Без двама ви.

– Удоволствието е наше – каза той. Тя прос­то кимна в знак на благодарност, докато се качваше на коня си. Той ми се поклони набързо от седлото. – Que Ariniel te garde 3 , лейди Уитмор.

( 3Ариниел да те закриля. – Б. пр.)

Не можах да сдържа усмивката си както заради това, че чувам пират да изрича старо пожелание на съвършен лорандийски, така и заради факта, че призовават върху мен закрилата на Ариниел. В криптата на родителите си бях пренебрегнала бляскавия ангел, кой­то помагаше за безопасните пътувания, но помощта ѝ със сигурност щеше да ми дойде доб­ре сега. Помахах на пиратите и конете им скоро се изгубиха от поглед с гръмък тропот на копита.